Най-важната част от прошката е тази, в която прощаваш на себе си. Да си простиш е израстване.
Наскоро ми се случи така, че имах малко повече време, в което да дълбая навътре в мен. Харесва ми да си ровя, без значение, че доста често нещата, които излизат не са чак толкова хубави. Но все пак от друга страна, това ми дава възможност да ги изкарам на повърхността и да ги разкарам.
Простила съм на много хора в годините зад гърба ми. Не съм сигурна, че всички са я заслужули или най-малкото поискали, но пред мен и за мен, техните лица са чисти. Приключила съм с миналото си по този начин. Емоционално, физически... Всякак. Така си мислех до един момент. Моментът, в който разбрах, че не съм поискала прошка на мен сама. Не си бях простила, че съм си позолила да бъда глупава, безразсъдна. Че съм се доверила, че съм се раздавала. Че много пъти съм го правила за грешни хора, а доста рядко за хора, които наистина го заслужават. Че съм наранявала и съм си тръгвала от хора, които са изпитвали любов към мен, а аз съм ги подвела с поведението си.
Заради поредицата от житейски перипети и инциденти се бях омаловажила. Гледах не навън, а навътре. Опитвах се да се надскачам, за да получа нечие одобрение, след което бях подритната. Не си бях простила. Замислих се дали, ако моето 16-годишно Аз, ме срещне в момента, ще се гордее с мен. Дали аз съм жената, в която то искаше да се превърне. Стреснах се. Изплаших се. Бях се загубила някъде по пътя. Налага ми се да прекравам всичкото си възможно време с човека в огледалото, а не го уважавах достачно, за да му поискам прошка. Всички грешим, няма как да не е така. Уж казваме, че е трудно да простим на някого, който ни е наранил и е накрал сърцето ни да кърви, но не е така. Опитайте да простите на себе си. Това вече е висш пилотаж. Но след него излизаш нов човек. След него наистина можеш да кажеш, че си оставил миналото зад гърба си и си взел само добре научи уроци от там.
Прощавайте. Отвътре навън.
Автор: silviámica
НАЗАД
