Страхът от неизвестното често завладява живота ни и ни пречи да успеем. Малките промени могат да бъдат приети лесно, дори да ни окуражат, че сме много смели. Но колкото повече се отдалечаваме от своите представи за идеалната ситуация и сюжет на събитията, толкова повече ни обзема страх – страх от провал, от загуба или смърт.
Всеки от нас е изпадал поне веднъж в живота си в подобна ситуация. За нея известният писател Хорхе Букай написва притчата „Пусни въжето”. Тя е публикувана в книгата „Пътят на сълзите“. И дава кураж да приемем неочакваното с високо вдигната глава и с увереност.
Един човек се изкачвал по някаква планина. Изкачването било доста трудно, тъй като околността била покрита с дълбок сняг. Планинарят прекарал нощта в заслон и на сутринта установил, че целият склон бил затрупан, което щяло много да затрудни изкачването. Но тъй като не искал да се върне назад, стиснал зъби и продължил да се катери все по- нагоре по стръмните скали.
Не щеш ли, изведнъж – може би поради зле премерено движение или заради напрежението, – докато забивал пикела, за да закрепи въжето си, куката се изплъзнала от ръцете му. Човекът загубил опора и полетял стремглаво надолу, без да може да избегне ударите в острите скали, които се подавали изпод снежните преспи.
Целият му живот преминал пред очите му и когато очаквал най-лошото, усетил как някакво въже го удря по лицето. Без дори да мисли, инстинктивно се вкопчил в него. Може би въжето било забито в скалата от друг катерач… Ако се окажело, че е така, имало надежда да се задържи за него и да предотврати по- нататъшното падане.
Вперил поглед нагоре, но виждал само вихрушката и сипещия се сняг. Следващите няколко секунди от главоломното и сякаш безкрайно падане му се сторили като векове. Въжето внезапно се изопнало и той увиснал на него. Човекът не виждал нищо, но знаел, че за момента бил спасен. Снегът не спирал, а той стискал въжето, вкочанен от студ и увиснал на парчето коноп, без което сега щял да лежи премазан върху скалната седловина.
Опитал се да се огледа наоколо, но напразно – нищо не се виждало. Извикал няколко пъти и разбрал, че няма кой да го чуе. Шансовете му за спасение били нищожни.
„Ако не направя нещо веднага, това ще е краят на живота ми“, помислил си планинарят.
Но какво?
Помислил дали да не се изкачи по въжето, за да се опита да стигне до заслона, но осъзнал, че това било невъзможно.
Изведнъж чул някакъв глас. Гласът идвал от него и казвал: „Пусни се.“ Може би принадлежал на Бог, на вътрешната му мъдрост или на някой зъл гений, може би халюцинирал… Гласът продължил да настоява: „Пусни се… Пусни се“.
Помислил, че ако пусне въжето, щял да умре на часа. Но пък така щял да сложи край на мъчението си. Замислил се за изкушението да избере смъртта, за да престане да страда.
В отговор на тази мисъл се вкопчил още по- силно във въжето.
Но гласът продължавал да повтаря: „Пусни се, недей повече да страдаш, няма полза от тази болка, пусни се.“ Наложил си да се държи още по- здраво, докато упорито си повтарял, че никой глас не бил в състояние да го убеди да пусне въжето, на което дължал живота си.
Борбата продължила с часове, но алпинистът останал вкопчен в това, което смятал за единствената си възможност за спасение.
Историята разказва, че на следващата сутрин спасителна група намерила планинаря полумъртъв, на прага на фаталното измръзване. Необяснимо как, все още бил уловен за въжето… на по- малко от метър над земята.“
Тази измислена история сякаш чудесно илюстрира събитията в живота ни. Стоим впили ръце във „въжето”, когато решението на проблема ни е да го пуснем и да се осмелим да последваме вътрешния си глас.
Искаме да си тръгнем ужасна работа и да последваме мечтите си, но ужаса от глада и лишенията ни кара да отлагаме този момент; желаем да зарежем агресивен съпруг или неблагодарно гадже, но страхът от самотата и отхвърлянето не ни позволява да го направим. Намираме извинения в децата, отговорностите, в липсата на сила и енергия, но истината е, че просто се страхуваме. Страхуваме се, че земята може да се окаже твърде далеч от краката ни и едно лошо падане ще ни пребие.
Но истината е, че всъщност всяко същество на тази планета се учи и расте с падане. Представяте ли си, ако малките деца се страхуваха от рани по коленете. Едва ли щяха някога да проходят. Птичетата политат от гнездото с няколко лоши тупвания на земята. А ако живеят в страх, че тези полети могат да им струват живота, дали нямаше да останат в гнездото и да се обрекат на гладна смърт…
Всяко движение крие опасност да се окажем с ожулени крака. Но нима това е аргумент да седим на едно място цял живот?
НАЗАД
