X

Пътуване към Димана Трънкова

от в 16:15 на 18.08.2014 в Свободно време | Книги и цитати


Пътуване към Димана Трънкова

Пътуване към Димана Трънкова

Това лято българският книжен пазар имаше щастието да посрещне дебютния роман на Димана Трънкова - археологическият трилър "Усмивката на Кучето", който въвежда читателя в тракийски мистерии сред българката съвременност. Екипът на Dama.bg се срещна с писателката, за да поговорим за книгата, творческия процес и героите й, но не само. Още за пътуванията, които са истинската страст на Димана... и философските въпроси по време на път. Какво имаме предвид, разберете от текста и изключително чаровната и забавна Димана Трънкова.

Какви са отзивите за „Усмивката на Кучето”?
Много са положителни, наистина, аз самата съм много изненадана. Голяма част от хората харесват стила, защото той четивен, без да е прост, вкарва те в историята. Всеки читател си има нещо, което му е допаднало – за някои това е любовната история, за други историческата нишка. Има хора, които са впечатлени от това, че е археологически трилър, но всъщност това е книга, която излиза от границите на жанра. Тя си има всичко, което един трилър трябва да има, но същевременно е сериозна книга, когато прехвърлиш средата, започваш да осъзнаваш, че това е роман, който дава картина на живота в България в момента и през последните 25 години. И въобще как всички ние стигнахме дотук.

„Завиха към него и влязоха в тясна улица, която приличаше на квартала, в който Джон живееше в София – с приземни апартаменти, приспособени за зъболекарски кабинети, с шарени кръпки от изолация по стените, с тераси, превърнати в стаи.”

Много е любопитно как описваш България през погледа на чужденец.
Вече осем години работя в списание за България, което е на английски език – Vagabond, и просто съм свикнала вече да гледам на всичко наоколо някак отстрани, като външен човек. Понякога българите не се чувстваме много комфортно от начина, по който другите ни виждат. Ние си имаме една представа за себе си, която, напълно естествено, невинаги се припокрива с чуждата. И това беше една от подбудите да започна да пиша този роман. Беше преди 5 години, беше лято и аз посетих едно от местата, които впоследствие влязоха в романа. Мястото ми стана много интересно и си казах, че ще е хубаво, ако го видя като част от една история. И започнах да си мисля… Идеята се загнезди в главата ми и започна да ме човърка. По същото време страшно ми се четеше хубав трилър. Обичам да чета трилъри, а проблемът с този жанр е, че освен хубавите истории в него, които са класика, масата от романите не са кой знае какво. Стават за лятно четене, но аз исках нещо по-сериозно. И така двете идеи ми се събраха в главата. Имаше период на съмнение, но в главата ми започнаха да се появяват героите, започнаха да ми говорят. Накрая усетих, че трябва да ги изкарам черно на бяло. (Смее се.)

5 години живях с тези хора и за мен те са по-действителни от хората по улиците

които не познавам. Героите на "Усмивката" ги познавам, чувам ги, знам кой как говори, кой как се облича, кой как мирише и т.н. За мен те са живи. 5 години по-късно все още се чувствам малко странно.

Труден ли беше процесът на писане, съмненията продължиха ли?
Съмненията продължиха и продължават и сега. Първо е трудно да започнеш, после е трудно, защото трябва да изградиш фабула и герои. После тези герои стават толкова реални, че са на собствен ход. (Смее се.) Не знаеш какво ще направят, не можеш да го планираш. Те просто го правят, и на теб ти остава само да тичаш след тях и да записваш. Има и момент, в който трябва да решиш какъв ще бъде стилът ти. Аз реших, че ще разказвам през гледната точка на няколко от героите, без да се показвам аз като писател. Което също поставя една трудност, защото ако разказваш като трето лице или един от героите, винаги можеш да направиш някакво обобщение или да изкажеш философска мисъл. По начина, по който избрах, обобщенията и философията са в текста, но читателят не ги получава наготово, а трябва да ги открива в гледните точки на читателите, в реакциите им. Читателят читателят да получава цялата информация през очите на героите и през това, което те казват. Редактирането също беше трудно. Книгата, която четеш в момента, беше с 40% по-дълга. Първите хора, които я прочетоха и на чието мнение много държа, ми казаха:

„Не се притеснявай, единственият признак за това колко дълга е една книга е дали искаш да я оставиш.”

Но все пак я съкратих, мисля, че се получи добре - "Усмивката" изгуби малко мазнини, но запази мускулната си маса. Въпреки всички съмнения, които имах и имам, "Усмивката на Кучето" е едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали в живота.

Ти си с историческо и археологическо образование – това ли бе причината да напишеш археологически трилър?
Е, човек пише за това, което разбира. Освен това след като 8 години регулярно пишеш статии, в които разказваш на чужденци за тракийска религия и светилища, то ти става като рефлекс. (Смее се.)

Знам, че пътешествията са твоя голяма страст, дори си съавтор на документални книги за Турция. Разкажи ни повече.
Турция беше първото ми голямо пътуване, стигнахме чак до границите с Армения, Иран и Сирия, като излязохме извън обичайните и отъпкани маршрути, които всички знаят. Беше много хубаво пътуване, изпълнено с откривателства. Мала Азия е люлката на едни от най-древните култури и цивилизации и е изключително интересна, запазени са страшно много руини от различни държави и империи. Там се намира и едно много любопитно място, Гьобекли тепе. Това е може би най-старият храм, откриван до момента, на 12 000 години, и макар че в тази епоха хората тепърва са започвали да живееят в кирпичени жилища, в това светилище има каменни колони с релефи на животни. Първите в света. Да, тази част на Турция е пълна с история, там е и планината Арарат, където се смята, че е потънал Ноевият ковчег.

Дори има хора, които твърдят, че знаят къде точно е потънал и ти казват: „Ето това е Ноевият ковчег”.

Срещаш се с най-невероятни хора. По границата със Сирия се запознахме със сирийци, които живееха в Турция, и те ни заведоха в една от техните чудни църкви. Хората толкова ни се радваха, поканиха ни в къщите си и ни дадоха содена питка. Най-проста содена питка, надупчена отгоре с виличката. И аз изпитах страшно дежавю, защото майка ми приготвяше същата содена питка, когато бях малка. И до содената питка домакинята сложи една купа с кисело мляко, което си беше истинско, гъсто, вкусно кисело мляко. 

Ти си главен редактор на списанието Go Greece. Кои са любимите ти места в Гърция?
Акрополът е на първо място. Другото са Халкидики, и епирските планини, в които има прекрасни малки селца. В Епир е по-евтино, горите са зелени и хората ти се радват. Прекрасно е. По време на едно наше пътуване в Епир се загубихме из гората. Тогава ходех на курсове по гръцки и когато срещнахме един овчар, аз много уверено попитах на гръцки къде се намираме. Или поне аз това си мислех, че питам. Овчарят започна да ме гледа учудено, помисли малко, почеса се по главата и ми каза: „Намирате се в селото Х”. Аз му благодарих и продължихме нататък. Реакцията му обаче ме озадачи, и по-късно проверих какво всъщност съм попитала. Съвсем не беше къде се намираме… Бях го попитала "А кои сме ние?" И това ако не е философски въпрос! (Смее се.)



Теми   "Усмивката на Кучето" | Димана Трънкова | интервю | Пътуване | роман

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.