Защото приказките ни не винаги имат щастлив край. И ако ти си принцеса, ще си умреш като такава докато чакаш принца на бял кон. И никога, никога няма да станеш кралица в нечие кралство.
Защото вярваш или не принцове няма. Колкото и да ги търсиш. Свали роклята, събуй пантофките, махни тиарата от главата си и изтрий сълзите. Ела, седни до мен – ще ти разкажа. Виждаш ли онази броня в ъгъла? Почернялата броня с тъмни петна, която служи за украса в двореца ти. Тя е за теб. Облечи я. Не ме гледай странно, момиче. Вземи бронята, знам отлично колко тежи. Занеси я на твоите приятели бижутери да я излъскат и я сложи върху себе си. Погледни се в кривото огледало и изтрий сълзите. Обикни образа в него и запомни две неща. Първо: Принцове няма. Второ: Всичко е война.
Знам, че в момента седиш на пода и се чудиш къде и кога точно нещата се счупиха. Ще ти кажа кога. Нещата изначално са сбъркани. Когато бе бебе, в твоята приказка злата фея те ориса да правиш една и съща грешка. Да се влюбваш в неподходящите хора. Не се притеснявай, не си само ти така. Всички ние, принцеси или не го правим. Повтаряме една и съща грешка хиляди пъти без страх. Като деца на счупена въртележка. Падаме от нея, изтупваме праха и се качваме отново. За да паднем за пореден път.
Не знам какво хареса в него, но отлично знам какво търсеше. Ти търсеше уют. Търсеше бягство от самотата, от кристалната тишина, която цареше между стените на твоя свят. Не ти ли омръзна вече? Кого ли не пусна в себе си. Художник, който прогони и след него остана миризмата на терпентин. Музикант, от когото избяга, а той от мъка скочи от моста. Шут при когото отиде да живееш и избяга оттам с писъци. Магьосник, който те омая в сто годишен сън.
До кога така, момиче? Тежи ли бронята? Тежи. Повярвай ми, тя тежи по-малко от колкото напуканата ти душа. Плюс бронята ще те пази от принцове, от суета, от теб самата дори. Само от самотата няма да те спаси, но от това спасение няма.
Принцесите отдавна вече не биват спасявани. И приказките рядко имат щастлив край.
Усмихни се, принцесо.
НАЗАД
