Ревност – страх да не го загубя или страх да не остана сама?

Несъмнено ревността е свързана с неприятни, негативни мисли, противопоказни за всички страни в ситуацията. Въпреки това, не можем да я контролираме и на кого не се е случвало да я изпита?

 

Въпросът, обаче, е "На какво се дължи тя - на любовта към човека до теб или на несигурността, вътре у теб?"

 

Ревността се среща в човешките отношения още в най-ранна детска възраст. Тя не се отнася до определени отношения, можем да я срещнем навсякъде. Както дечицата ревнуват мама от всеки, когото тя прегърне и целуне, приятелите ревнуват близките си от „натрапника”, появил се от никъде, опитвайки да им открадне така нужното внимание, а влюбените ревнуват половинката си от онзи нежелан обект, който или е изпуснал някъде факта, че в любовта са нужни двама, или просто нещо е объркал сметките. 

 

Обичам го, но дали съм достатъчно добра за него? Той може да има всяка, защо е с мен? Такива мисли са признак на себеподценяване и неувереност, което от своя страна неминуемо предизвиква ревност у всяко разумно същество. 

Неуверените хора са склонни да се привържат към другия до такава степен, че да развият зависимост, придружена от силна ревност. А тя кара хората да се вманиачават в идеята, че има нещо, което се крие от тях и те трябва да го разберат – започват постоянни обаждания, преглеждания на телефона и компютъра на половинката, следене на всяко движение, за да се предотврати най-лошото – загубата. 

В крайна сметка се оказва, че с такова поведение предизвикваме точно обратна реакция. След известен период на такова обсебване, всеки човек би се отдръпнал, дори и всичките съмнения и усилия да са били напразни. Вместо да „опазим” покоя си, ние внасяме смут в отношенията си и караме партньора да потърси щастието и спокойствието на друго място.  

 

Дали ревността е знак, че обичаме? Когато ревнуваме някого и се опитваме да го запазим за себе си, ние на практика се борим за неговата любов и неговото внимание. Не е ли това по-скоро нужда да бъдем обичани, от колкото страх да не загубим половинката си?

Всяко същество има нужда да бъде значимо и важно и това не е ненормално. Дори напротив. Точно това много често става причина за ревност и скандали между хората. Когато усетим, че човекът, който доскоро ни е давал нужното внимание и ни е карал да се чувстваме специални, започва да се отдръпва и лека полека спира да го прави, заради някой друг, ние съзнателно или не – ревнуваме. Независимо дали изпитваме любов към другия, важното в случая е, че е дошъл един крадец на внимание, нежелан обект, и ние сме длъжни да опазим „своето” от него!

 

Много често чрез проявите си на ревност хората се контролират един друг. Единият предпочита да си спести всичките разправии и ядове като просто направи това, което другият му налага. Така всички са доволни освен контролирания. Но него никой не го пита. Когато си известно време с един човек, започваш да го приемаш като даденост. Той си е твой и е там. Така и ревнивецът си мисли, че неговото си е негово и това трябва да е така. А той самият може да реши какво да става с „неговата собственост”, в лицето на обекта на ревност. 

 

Независимо от какво или от кого по-точно е предизвикана, ревността мъчи. Тя дори не мъчи само обекта на чувствата ни или „натрапника”… Тя измъчва най-вече този, който я изпитва. Както е казал великият Волтер - Ревността е изкуството да причиняваш на себе си повече вреда, отколкото на другите. 

Тя обаче не те пита преди да дойде, а просто идва и остава. Дали за дълго, или за кратко също не зависи съвсем от теб. Недоверие, неувереност, чувство за притежание. Причини много, но резултатът често е един и същ - Ревността често се ражда с любов, но още по-често умира без нея.  

Мили дами, от ревността може само да загубим - време, нерви, любов, покой. Така че, нека показваме силната си обич без да показваме и съмнения в човека, когото обичаме.