Допирът на студеният пясък, напоен от сутрешният дъжд при припомня каква беше. Изгревът се оглеждаше в твоите очи.
Искам да се върнеш...
Искам да си момичето, което беше.
Когато вятърът галеше нежно косата ти, а слънцето правеше лицето ти срамежливо.
Върни се... Крещя пред хоризонта. Отговорът, който чувам е само на вълни, които се разбиват в скалите.
Бъди човекът, който беше.
Усмихни се. Моля те.
Играй!
Флиртувай с морската пяна.
Легни на пясъка.
Позволи на сетивата се пак да усещат.
Моля те, радвай се отново!
Бъди, чувствай...
Обичам те, липсваш ми...
Такава, каквато беше.
Ще се върнеш ли някога отново при мен?!
Млада си... Много млада, за да се отказваш.
Ела, аз съм тук. Винаги ще бъда.
Никой, никога няма да вярва в теб, така, както аз.
Играй!
Седни на брега и направи пясъчен замък, онзи, от сънищата ти.
Умът ти може да сътвори неземна красота, ръцете също.
Направи усилие...
Протягам ръка, за да те хвана, но ти всеки път стоиш безмълвно студена.
Боли, знам, че боли да изгубиш себе си.
Но, моля те, върни се.
Липсваш ми ужасно много.
Искам да те чувам как се смееш.
Какво ли не бих дала да видя поне веднъж онази чаровна усмивка, когато ти излиза трапчинка...
Онази радост в красивите ти очи...
Върни се...
Обещавам, че никога повече няма да се губиш.
Автор: Венеция Стоянова
НАЗАД
