„Сърцето му така се бе отчупило, че беше нарязало част от плътта ми, нищо – казах си, и продължавах да го притискам, придържайки парчетата така, че да не порежат и него.”
 
 
Моите съболезнования! – опитах се да прошепна в ухото му, но през устните ми не се изплъзна и звук. Нямаше значение какво ще кажа, само трябваше да го държа близо до себе си. Надявах се топлината, която излъчвам, да го успокои, топлина, породена от цялата обич към него, която изпитвах от години. Защо го обичах? Нима в подобен момент той би стоял до мен, правейки същото? Разбира се, че не. Вероятно щеше да издиша дима от кубинската си пура в лицето на полуоблечена двадесетгодишна девойка, която прехапва устни пред очите му. Хваща ме яд като си го помисля, защото знам, че е вярно и го притискам още по-силно. Усещам, че рамото ми е мокро, аплодисментите продължават, хората ме очакват, а аз продължавам да допирам тялото си в неговото и той го усеща, усеща подкрепата ми, дали ми е благодарен? Днес може би, утре не. Сетне се изправя и ме поглежда. Съсипан е, а аз не знам какво да кажа, нищо ще е най-добре.
- Благодаря. – казва ми топло, взима сакото си и затръшва вратата след себе си. Светът му е съсипан, но го разбирам. Иска ми се да го последвам, и аз да затръшна вратата и да го прегърна нежно, да му кажа, че го обичам и да хвана ръката му, да смъкна бавно роклята си и да го накарам да забрави, поне за миг. След това да остана, а не да си тръгна, да се сгуша топло в него и да докосна краката му с моите, да почувства, че не е сам, да усети, че леглото е топло. 
Правя крачка към вратата, но спирам, защото ако мъжете са за пиене, то Тодор е чаша с водка, уиски и ликьор. 
 
Назад НАЗАД