Навярно сами усещате как съвременните технологии обсебват живота ни: само за няколко години и вече не можем да си представим деня си без устройствата и интернет. Живото общуване между хората вече е истинска рядкост, а ние все повече затъваме във виртуалния свят. По този повод, днес решихме да ви накараме да се замислите над тази тревожна тенденция и да се запознаете със статията на професор Шери Търкъл.
Студентите ми наскоро споделиха с мен, че са овладели до съвършенство още в училище това да гледат събеседника си в очите и едновременно с това скришно да изпращат съобщения от телефоните си. Днес, за жалост, това да прекарваш време с приятели и едновременно с това виртуално да си някъде другаде, е в реда на нещата и дори би било странно, ако е друго яче.
Изследвания сочат, че през тази година 89% от хората са използвали активно телефоните си, докато са били на кафе с приятели, а 82% от тях са убедени, че имено заради телефоните, разговорът не се е получил.
Какво става с общуването лице в лице? Защо хората предпочитат да си чатят в интернет, вместо да си говорят на четири очи?
Студентите ми разказаха, за така нареченото правило на трите: да не се докосваш до телефона си по време на разговор в компания от 5-6 души, докато поне 3-ма от тях участват в диалога. По този начин към разговора периодично се включват и останалите и всеки има възможност учтиво да си погледне телефона. Може да бъдете там, където пожелаете, няма да скучаете и ако разговорът затъпее, то лесно ще намерите с кого да си поговорите онлайн.
Но има и обратни примери за това, как младежи споделят притесненията си, относно това, че не им достига живо общуване. Един 15-годишен младеж сподели с мен своята история: веднъж с баща му обсъждали нещо по време на вечеря и мъжът решил да подкрепи изказването си с примери, като за целта извадил телефона си. „Не го търси в Гугъл, тате, искам просто да си поговорим!” – възразил синът.
Свикнахме телефоните ни винаги да са на разположение и при необходимост лестно да се измъкнем от някой нежелан разговор, който ни кара да се чувстваме уязвими, изисква от нас да се замислим и да генерираме свои идеи. Именно по време на подобни беседи, когато чувстваме тона и емоциите на събеседника, намираме зрителен контакт с него, само тогава ние общуваме истински. Разбира се, можем да се опитаме по-често да общуваме лично, но тенденцията е красноречива: днес ние поставяме телефоните си на първо място.
Проблемите с общуването започват през пубертета. Забелязвате ли как общуват помежду си днешните тийнейджъри? Всеки е забил нос в телефона си, а наоколо цари тишина. Говорил съм със свои колеги, преподаващи в училища, които споделят с мен, че са обезпокоени от това: а какво може да се направи? Как да накараме децата да общуват помежду си?
През 2014 година психологът Ялда Юлс провежда експеримент в един детски лагер. Децата са разделени на две групи: на едната са отнети всички смартустройства, а на другата – не. Резултатите показали, че след 5 дена без телефони и таблети, децата можели много по-добре да разпознават емоциите на актьорите от клиповете, които им прожектирали, отколкото другата контролна група. Без да се разсейват постоянно от смартустройства, благодарение на постоянното общуване и разговорите, децата вече можели да се поставят на мястото на другия и да опишат емоциите, които той усеща.
Проблемът е и в това, че не умеем и се страхуваме да оставаме сами. Изследване на Университета във Вирджиния демонстрира неспособността на съвременното поколение да остава насаме с мислите си: помолили група хора да поседят 15 минути в кресло съвсем сами, без книги, смартустройства, като целта била да не заспиват през това време. Повечето участници в експеримента предпочели да се подложат на лек електрошок, само и само да не остават насаме с мислите си.
Разбира се, няма нищо лошо в това, когато ви е скучно да си поиграете с телефона. Но именно когато сме сами, ние се учим да се концентрираме, да се прислушваме към вътрешните си мисли и терзания, така се научаваме да градим планове и да си поставяме цели. Това е необходимо, не бива да се боим да оставаме насаме с мислите си.
Телефоните ни вече не са просто аксесоари, те са се превърнали в психологически силни устройства, които променят живота ни и нас самите. В наши сили е да оставим телефона си в другата стая за час-два и да отделим време на близките си. Да не забравяме, че на работа понякога е доста приятно и полезно да си поговориш с колегите.
Моя колежка ми разказа за правилото на „Седемте минути”. Дайте на събеседника си 7 минути да говори спокойно, проследете мисълта му, вижте как върви разговора, преди да забиете нос в телефона. Но както самата тя сподели, често не ѝ стига търпението, а ръката сама се пресяга за телефона, за да погледне какво ново става във Фейсбук.
Според психолози това поведение е типично за поколението на „приложенията”, което е израстнало с телефони в ръце. Те са нетърпеливи и очакват от света светкавични действия, с каквито са свикнали от смарттелефоните. Но живото човешко общуване не е набор от алгоритми, а уникално явление, което не може да се замени.
Още една стъпка, която трябва да се направи е да върнете истинските, живи разговори с приятелите си и околните, да спрете да гледате на света, като на огромно приложение.
Настана време да си признаем: използването на технологии ни прави уязвими и може да ни доведе до сериозни последствия. Да не забравяме, че сме уникални създания на природата, които притежават невероятно сложна психология и сме достойни за истински, искрени разговори на четири очи.
НАЗАД
