Видях я как влиза с танцова стъпка в стаята. Само с няколко минути закъснение. Минути, за които бях убедена, че са нейният опит да направи запомнящо се влигане. Хващаща окото дизайнерска чанта висеше от рамото й. Дрехи последен писък на модата подчертаваха всяка нейна извивка. Парфюмът й се носеше из стаята, сякаш за да покаже на всяка жена в стаята, че тя има всичко. И не само това, но е имала и няколко свободни минути, в които си е пръснала от този величествен аромат.
Притиснах уморени ръце плътно към тялото си с надеждата, че никой няма да забележи, че съм забравила да си сложа дезодорант. За пореден път. Трескаво прокарах език по зъбите си, обещавайки, че ще ги измия преди следващата сбирка. Може би трябва да си сложа аларма на телефона, за да не забравя. И докато ровех в чантата си за дъвки, водачът на групата ни призова да започнем с молитви. Днес молитвата започна с Псалм 19:14.
„Думите на устата ми и размишленията на сърцето ми Нека бъдат угодни пред Тебе, Господи, канаро моя и избавителю мой.“
Ау. Знаех какво минаваше през главата ми и то не беше угодно пред Господ. Не ми помагаше и определено не беше мило към Кралицата на тренировките.
Но какво мога да направя.
Добре де. Този сценарий не се разви точно така, както го описах... промених няколко детайла, за да не засрамвам тази дама, която сега ми е много близка приятелка. Но имаше много случаи (твърде много, за да ги преброя), в които бързо осъждам каква е жената само според това, което виждам отвън.
Понякога това сравнение идва толкова лесно, колкото е да дишаме. При всички нас.
Измерваме себе си спрямо тези около нас в опити да се накараме да се чувстваме по-добре. Или по-зле. В зависимост от това дали искаме да се самосъжаляваме или да повдигнем егото си.
Трудното е да признаем, че понякога чувството е приятно. Така е! Поне за момент. Освен това е толкова лесно. Аз срещу нея. Ние срещу тях.
Но един от проблемите с измерването е това, че избутваме Създателя встрани. Този, който е изваял всяка сложна част от нас. Физическите ни тела, личностите ни, дарбите и талантите ни, уникалните ни страсти и призвания.
Всъщност Библията казва, че ние сме създадени по Негов образ. Ако това е вярно, защо се чувстваме принизени, когато наблюдаваме хората около нас.
За съжаление врагът в душата ни знае какво е да се изгубиш в разделението. Вместо да събираме сърцата си, той се опитва да ги разкъса. За да роди раздор и разделение. Ние го знаем. Така че защо да му даваме повод да прави точно това?
За разлика от това Исус казва: "Той дойде да ни даде живот в пълна степен. Изобилен живот. Живот, при който сравнението няма място".
Ако помислим хипотетично - ами ако работехме толкова усилено, за да изградим мостове, колкото го правим, за да си наложим психологически бариери? Колко приятелства можеха да разцъфтят? Колко несигурност можеше да избледнее? Какво богатство на връзките можеше да бъде придобито, ако кажем "не" на сравнението и "да" на общността?
Ами ако бяхме смели и прегръщахме дружбата, вместо разграничаването?
Какво става, ако поздравявахме сестрите си със същата неотложност, с която ги разкъсваме в съзнанията си?
Предположението ми е, че дълбоко в себе си всички искаме да бъдем милостиви жени. Жени, от чиито устни капе доброта и любов. Нека бъдем това! Да се издигаме взаимно, а не да се събаряме. Да се молим една за друга, а не да се сриваме.
За нас. За нея. За всички нас.
НАЗАД
