Вървя из центъра и си поглеждам към часовника. В този момент осъзнавам, че всъщност нямам часовник и прибягвам до телефона, който поддържа желаната функция. Часът е 4 и 36 сутринта. До преди малко бях в "елитно" столично заведение. То всъщност май вече всички заведения в центъра станаха елитни, освен онези с по две маси, където през деня барманът/собственик спи завит с нечие забравено яке, върху тънка и лепнеща възглавница от менюта. По принцип не съм фен на такива хайлайф изживявания, но имаше нещо като парти за поредния приятел, който заминава да работи в чужбината за неограничен период от време, и просто нямаше как.
Изправен съм пред дилема дали да си взема такси или да бродя половин час по улиците като караконджул, докато Икарусите не запълзят по шосето, за да ме приберат на гратис. Тогава си спомням мъдрите думи на един от любимите ми анимационни герои от детството. "Ни са набутвай с кинти за бакшиш, ако мож' са прибра на аванта, ве брат!" О, шемет патешки, чат пат си патиш ти, но пък кой съм аз да поставям под съмнение думите на Чичо Скрудж? Все пак той има цял трезор с пари, а аз само някакъв си мижав милион, който още чакам нигерийските принцове да ми преведат.
На два пъти демонстрирах на дремещите гълъби умението си да целя онези благи изтърбушени плочки, които нагло ти наплюват противоположния крак с кална вода. Когато стигнах до спирката, седнах на пейчицата и забих поглед надолу, за да се полюбувам и на всички отпечатъци от обувки, които любезно ми бяха оставили съратниците от просторното и далеч не препълнено заведение. Макар ушите ми още да пищяха от силната музика, чух, че приближава човек.
- Добро утро. - Вероятно насъщният захождаше към мен криволичещо, за да ме "попита" нещо. Без да се обръщам отвърнах.
- Пари и цигари нямам.
Чу се възмутено изпръхтяване, сякаш бях разгневил дестриер. Обърнах се и видях широкоплещест мъж на поне 70 години с бомбе, черно палто, кожени ръкавици, малък сак в ръка и толкова лъснати обувки, че чак уличните лампи се отразяваха в тях. Настани се до мен, извади една олющена табакера, на която като че ли й липсваше само дупка от куршум, и си запали цигара с кибрит.
- Здравейте. - Казах с леко гузен глас.
- Не може ли на ти? - Попита старецът.
- Може, разбира се. Здравейти-и-и. - Това доста го разсмя.
- Накъде така, младеж?
- Прибирам се.
- В много късен час. Вече и във вторник ли се ходи по дискотеки?
- Един приятел заминава утре за чужбина и затова така.
Старецът смръщи тъжно вежди, след което си помълчахме малко по темата. Аз наруших мълчанието.
- А вие?
- Отивам на работа.
Погледнах го леко стъписано. Каква ти работа на тия години? Не трябва ли хората на тази възраст да си почиват, а не в 5 сутринта да отиват да бачкат?
- Какво работите?
- Нещо много важно и отговорно, разбира се. Пазя тухли и бетон на един строеж. А две дебели кучета ме пазят мен и ми ядат от обяда.
По принцип ми става тъжно, когато видя пенсионер, на който все още му се налага да работи, но в него не видях и капка тъга или примирение. Напротив. В този стар и як като вол дядо имаше повече живец и борбеност отколкото у младите хора, които обикновено виждам по улицата. Не знаех какво да му кажа. Само го потупах по рамото.
- Такъв е животът. - Продължи той. - Понякога се налага да правиш неща, които не са ти много присърце. Важното е да не се предаваш.
Отново си помълчахме на една и съща тема.
- А с какво си се занимавал преди? - Този път спазих изискването да му говоря на "ти".
- Всякакъв съм бил. И учител, и професор, и космонавт, и олимпийски шампион. Ако имахме два часа и половина, щях да ти разкажа и да ме гледаш като Форест Гъмп, ама уви, ще закъснея за работа. Животът наистина е като кутия с шоколадови бонбони, но ако не се пребориш за правилната, те очакват само еднакви бонбони. - Рейсът на стареца пристигна и той се изправи. - Хайде, и да не вземеш да заминеш и ти, че не останахме.
Качи се на автобуса и ми махна през прозореца. Десетина минути по-късно вече пътувах към вкъщи, седнал на предната седалка и зяпнал календара от 97-ма година на фолк певицата Елеонора, с чието творчество не бях запознат и която като нищо би могла да бъде рода на шофьора. Вече бях твърде изтощен, за да размишлявам за неправдите в живота и просто си представих, че накачилите се пътници са японски туристи на път за Седемте рилски езера, а аз съм техният екскурзовод. Изведнъж някой застана в непосредствена близост до мен. Е, сега вече няма начин да не ми поискат цигара.
- Карти и билети за проверка, моля.
Мамка му.
От екипа на Dama.bg сме много щастливи, че този текст на Димитър Калбуров бе представен на сцената на "Пощенска кутия за приказки" в изпълнение на Камен Воденичаров.
НАЗАД
