Най-старото кино в София води битка за оцеляване не само с конкуренцията на киносалоните в моловете, но и с бизнес апетитите за хубав имот в центъра на столицата.
В средата на февруари кино „Влайкова” навършва 91 години. Със средства на учителката от Битоля Мария Влайкова, съпруга на писателя Тодор Влайков, киното започва живота си в новопостроена сграда на живописната калдъръмена уличка „Цар Иван Асен ІІ”. Целта му е била да е „средище за култура, читание и прочие”, а за да я осъществи, Влайкова ипотекира къщата си и тегли няколко заема. „Чела съм, че Ран Босилек е виждал с очите си как двамата съпрузи носят тухли и работят наравно с работниците в най-големите жеги. Толкова много са искали да построят това място”, разказва Йорданка Илиева, чест посетител на киното. Мария Влайкова дарява сградата на квартала и в завещанието си пише, че иска тя завинаги да остане кино. Именно заради нейната воля кино „Влайкова“ не е преставало да работи вече девет десетилетия с изключение на годините през Втората световна война.
И днес се прожектират по три филма всеки ден, предимно европейски и български. С нестандартно кино, с домакинстване на фестивали, конкурси, концерти и литературни вечери кино „Влайкова“ се опитва да оцелее. Самата атмосфера на киносалона пренася зрителя в магията от едно време, защото залата е запазена в оригиналния си вид, така както са я виждали нашите баби и дядовци. Извършвани са единствено освежителни ремонти и претапициране на седалките. Местата преди са били 300, но сега са намалени на 80. По стените се виждат снимки на известни актриси на младини, плакати от стари филми и портрети на семейство Влайкови. В залата може да се чуе шумът на прожекционния апарат.
За пускането на филми, техническата поддръжка и дори продажбата на билети отговаря Димитър Митев, известен на хората от квартала като „чичо Митко”. Той е един от двамата оператори в кино „Влайкова“ и за него прожектирането на филми е сбъдната мечта. Разказва ни как, като бил малък, всички се чудели на тая „чудесия” – на един бял „чаршаф” да тичат хора и да не изпадат, да се стрелят, да падат бомби, а на другия ден и сградата да си е там, и чаршафът да е цял. Още след първия филм, който чичо Митко е гледал, той решил – трябва да стане част от тази магия. Така и се случва – от вече 50 години той се занимава с кино, а във „Влайкова” е от 20 години и казва, че и за миг не е съжалил за взетото решение преди толкова много време. Чичо Митко ни завежда до апаратната. Там е като в капсула на времето. Оказва се, че точно тук е единствената лентова машина, която все още работи перфектно. Виждаме и старите ленти – те са огромни и тежки, но сега събират само прах. „Вече никой не прави филми на лента - споделя операторът. - Много скъпо им излиза. Всичко е на дискове. Че даже някои от тях са толкова некачествени, че на втората прожекция се надраскват и картината се насича, не върви гладко”, каза още събеседникът ни.
Интересът към филмите в киното не е голям. Според някои посетители много хора са чували за кино „Влайкова”, но не знаят къде се намира. Други пък разказват с носталгия как едно време това е било най-емблематичното място за романтични срещи. Опашките са се виели чак до улицата, а билетът е бил само 20 стотинки. Сега обаче филм се пуска дори за двама зрители, колкото се съберат, но рядко надхвърлят 10 души за прожекция. Останахме да видим колко столичани ще искат да гледат филма в 16 часа и никой не дойде. Наблюдавахме как чичо Митко става бавно и полека от стола си, хваща касовия апарат под мишница и въздъхва тежко: „Ей на, и днес няма прожекция. Може би утре”.
НАЗАД
