Петър се облегна в креслото, впери взор през сивите щори и въздъхна тежко. Не гледката отвън го караше да въздиша, тя като цяло се отличаваше с приятна ненатрапчивост и меките, хладни цветове на индустриален пейзаж – сивото на бетона, синьото на небето, прашнозеленото на растителните петна в ландшафта. Изобщо, гледка за релакс. „И добре че е такава..“ – помисли си изтерзано Петър и отново въздъхна – „…че поне мога да отклонявам от време на време очи от грубата действителност..“. След което се извърна към екрана и зачатка по клавиатурата с трудов ентусиазъм, донякъде мотивиран и от желанието тракането на клавишите да заглуши говорния фон около него.
…..
Ако трябва да сме честни, изразът „груба действителност“ изобщо не подхождаше на това, което го заобикаляше в офиса. Петър обаче я възприемаше точно така. До преди по-малко от година ежедневието му минаваше в малкия, отрупан с кашони и найлони и вмирисан на лепило и мъжки тениски склад на една куриерска фирма. Бяха двама – той и шефът му, мъж на средна възраст с никакви амбиции за друга кариера – и работното им време минаваше почти изцяло в тишина. Въздухът беше наситен с типични за канцеларски склад миризми, а най-честите звуци бяха от опаковането на пратки – резкия писък на ролката с тиксо, шумоленето на опаковъчна хартия, суркането на кашон по пода… Приятни, ненатрапчиви звуци, които въпреки еднотипния си източник, криеха нескончаеми вариации на звучене. И после реши, че иска нова работа. Почти в мига, в който го реши, си намери такава - започна като счетоводител в едно шивашко предприятие. О, неразумни, кой здравомислещ човек се навира сам в устата на лъва! Ако Петър имаше повече житейски опит или просто бе попитал шефа си защо е избрал монотонната работа в тишина в някакъв забутан склад, нямаше да започне на новото място. Всеки врял и кипял на трудовата борса работяга щеше да му каже, че работата в офис те поставя под сериозна заплаха от сблъсък с женски колектив, а счетоводството на шивашко предприятие дори ти го гарантира. Но Петър не попита, а собственият му трудов стаж бе твърде рехав, за да е достигнал сам до тая мъдрост, затова един понеделник той цъфна в предприятието, готов да гори в новото си поприще.
Още помнеше зловещия път по дългия коридор от входа до кабинета си. Вратите на всички канцеларии бяха отворени – секретарки, касиерки, домакинки, всякакви чиновнички, до една жени, изпращаха със шпалир от зорки погледи и затихващи разговори плахия ход на симпатичния нов счетоводител. И дори ароматът на кафе и домашен кекс, който се носеше от тия канцеларии, не смекчаваше зловещото, напрегнато ами…НЕЩО, което витаеше във въздуха. Петър ускори крачка, стигна до вратата на счетоводството и с огромна радост натисна бравата, за да се скрие в стаята, която щеше да се превърне в негово работно обитание през следващите години.
Новоизлюпеният счетоводител трябваше да дели територия с още трима. Което само по себе си не е лошо, дори би трябвало да е забавно и той нямаше нищо против. Но тримата се оказаха три. Колежки. Затова употребеният от него в първи абзац израз „груба действителност“ не беше никак коректен - действителността беше наситена с мушката по прозорците, снимки на невръстни дечица, радиоточка на макс, а също и с диаспора относително млада, тук-таме заоблена, горяща от желание да разсъждава за живота на глас, вечно на диета, вечно гризяща солети и доста шумна.
Това последното беше истинската му драма.
Петър беше бохем по душа, съпруг по силата на закона и баща на невръстно отроче по любов. За негов късмет закона и любовта си бяха дали среща и можеше да се каже, че към настоящия момент той беше един доволен от живота си човек. И направо щеше да е щастлив, ако през времето, през което вадеше с пот на чело хляба си насъщен, не трябваше да го прави с тапи в ушите. В комбинация с бохемските му приключения веднъж-дваж седмично и с хроничното недоспиване поради наличието на колики сред една трета от домакинството му, звуковата вълна от ентусиазирани женски гласове във времевия отрязък от осем до пет му докарваше мигренозни пристъпи. Още на първата седмица започна да усеща тих копнеж по отминалите дни в склада на куриерската фирма, а в съзнанието му се заформяше смътно разбиране към нежеланието на тогавашния му шеф да си сменя попрището. Ех, да бе знаял и Петър…Разбира се, настъпваха и моменти на затишие - малки, уютни, безшумни оазиси, които му позволяваха да си събере мислите, да посвърши това-онова и го спасяваха от пресичането на оная тънка граница, след която човек нахлупва кошчето за отпадъци на главата си, изхвърля си обувките през прозореца и хуква по чорапи към изхода, пеейки казармени частушки.
Но колкото и да страдаше от липсата на уединение, Петър не можеше да отрече едно. Да прекарваш осем часа в една стая с три жени, които ти дават обилен словесен материал за разсъждение, още на първия месец го бяха превърнали в специалист по темата „Как един мъж да оцелее в женски колектив“. Дори обмисляше да напише кратък наръчник по темата и да го разпространи сред останалите си клети колеги, защото, представете си, във шивашкия цех имаше още няколко изтерзани представители на силния пол. „Силният пол, хахаха!“, изсмя се горчиво наум Петър, като внимаваше мислите му да не се изпишат на лицето му. На глас отдавна бе спрял да се смее, защото трите прелести на съседните бюра възприемаха всяка негова дума по непредсказуем и винаги различен начин. Една и съща реплика, казана с един и същи тон, в различни дни можеше да ги доведе или до сълзи, или до възторжено въодушевление. Поради което Петър бе развил изключителна бдителност, ледената мимикрия на печен комарджия и непоклатимото изражение на Клинт Истууд в сцена от уестърн. Изобщо, идеята му за наръчник имаше своите основания, а с времето тая идея все повече му харесваше и реши да я реализира, за да почне да пръска знанието под формата на разпечатани А4 листи. Тайно, разбира се. Наръчникът щеше да е апокрифен и да се предава от ръка на ръка, в строга секретност, в мъжката тоалетна, защото да разпространяваш книжле с подобно заглавие в офис, в който над две трети от работещите са жени, предполага проблеми, за които Петър дори отказваше да мисли.
Първоначалната му идея за заглавие мина пред няколко фази. „Как един мъж да оцелее в женски колектив, без да се превърне в масов убиец“ беше първата опция. После се спря на доста по-изразителното „Как един мъж да стане масов убиец в женски колектив, без да го хванат“. Но като поразсъди малко, стигна до извода че рано или късно книжката ще попадне в женски ръце и тогава тежко му, ако най-тъмните му страсти лъснат още на заглавието. Жените мразят да разбират, че искат да ги убиват по друга причина, освен по любов, а в тая книжка любовта беше засегната съвсем слабо, да не кажем никак.
Затова се отказа от тъй красноречивите титули и се ограничи до скромното, но не по-малко наситено с горест „Как да оцелеем в женски колектив“. Наръчникът скоро бе факт. Беше кратък и лаконичен, типично по мъжки, без излишни ала-бали, без картинки, без сантименталности. Грубо, изстрадано четиво, по страниците на което не се виждаха следи от сълзи само защото истинските мъже не плачат. Но макар и кратко, съдържанието му беше достатъчно ярко. „Даже…“ – мислеше си Петър, докато тайно разпечатваше на служебния ксерокс тиража от пет екземпляра – „…като погледне човек, с тия препоръки и у дома се налага да се съобразява човек! Ми така де, разликата е само в количеството – удома е една, а в офиса са глутница…“ Ксероксът пиукаше и изплюваше екзистенц-труда на офисния сървайвър, а той припряно събираше листите и ги мушкаше под карираният пуловер. След като прибра и последния лист, Петър се огледа трескаво и се шмугна в мъжката тоалетна, където с чувство на граждански дълг смяташе остави навит на руло върху казанчето на тоалетната чиния един екземпляр. На видимата част на ролката надраска „строго секретно! Да се изнася само скришом!!!“, добави още няколко удивителни за всеки случай и после се върна в канцеларията, сред мушкатата, смогът от различни парфюми и женско кудкудякане.
…….
Как приключва тази история, хрониките мълчат. Ще приемем това мълчание за добър знак, защото ако наръчникът бе попаднал в женски ръце, то последиците за нашият клет герой щяха да са такива, за които всяка историческа драма би завидяла люто. И със сигурност нямаше да останат неоповестени, при това шумно и експресивно, затова да се надяваме, че историята е с хепи енд.
Скъпи читателю, по неведоми пътища онзи наръчник, оставен в мъжката тоалетна, стигна до теб. И ако си мъж, сега е момента, в който трябва да си вземеш лист и химикал, за да си водиш записки. И така:
„Как да оцелеем в женски колектив“
(наръчник за мъже)
от П.Х., ваш брат во христе и съдба и длъжностна характеристика
Братко, клети офисни другарю,
Този наръчник няма преамбюл, защото няма нужда от такъв. Щом е в ръцете ти, значи знаеш за какво говоря. Чети, братко, и нека Y-хромозомата ти те закриля!
1. Никога, запомни, НИКОГА не повдигай дума за килограми. Рискове: само ти си мислиш, че правиш комплимент. Отсрещната страна ще намери скрит смисъл във репликата ти, което води до мигновена лустрация на всичките ти висящи органи. Повтарям: Мигновена.
2. Зададат ли ти въпрос, отговаряй ВЕДНАГА. Рискове: Не го ли направиш, отвратителното ти, нагло високомерие, неподплатено от нищо, за какъв се мислиш все пак, ще бъде основна тема най-малко до следващата Коледа, когато само ти няма да получиш картичка от колектива.
3. Никога не проявявай инициатива за помощ на колежка по определена работа. Рискове: Ще има да я вършиш оттам нататък, докато си жив. Тя просто ще откаже да се научи «как става», защото нали ти си там.
4. Дори не си помисляй да коментираш външния им вид. Никога! Рискове: летален крясък на тълпа. Там има дузини жени, а ти правиш комплимент за външния вид само на една? СМЪРТ.
5. Откажеш ли да клюкарстваш с тях за другите – ЩЕ УМРЕШ. Рискове: Ще умреш. По лични наблюдения, тия, с които ще сплетничиш, ще те броят за съюзник и няма да сплетничат за теб.
6. Бъди вежлив. Рискове: по-малки, ако си груб. Най-много да решат, че си загубен, смотан, гей. Ако си груб, СИ МЪРТЪВ.
7. За сближаване с колектива, намери в гугъл няколко интернет магазина за подаръчета и сувенири. Рискове: да пропуснеш да подариш за рождения ден на някоя колежка теменужка в саксия и чаша с надпис «Най-яката мацка», а това значи СМЪРТ. Затова си води записки. А и разглеждането на сайта е чудесна симулация на служебна ангажираност.
8. Забрави за шегичките за готвенето им. Ще ти е трудно, защото постоянно ще ти носят от домашните си кексчета, но бъди силен. Рискове: направиш ли го, ако ти се наложи след това да се храниш цял живот през сламка, смятай, че ти е провървяло.
9. Никога не се обръщай с «жено» към колежка, която всички наричат Мими, Кети, Нинче. Рискове: ми аз така се изтървах миналия месец и още имам главоболие от погледа на Нинчето и четвърта седмица на мойто добро утро се отговаря с «върви да цепиш дърва, сексист!».
10. Бъди готов за това, че всичките ти колежки играят на минички и тетрис и твое основно задължение ще бъде през това време да им белиш мандарини и да им подаваш в устата и други такива простотии. Рискове: Не го ли направиш, никога няма да си свършат работата, която трябва да свършат, за да свършиш ти своята. Кучки.
11. Никога не си оставяй фейсбука отворен. Риск: сплетни, профилна снимка с маймуна, самоубийствен статус, цитати от Паулу Коелю и приятели, сърдити поне месец, заради съобщения, които не си пращал ти.
12. Не поглеждай в очите ни една от тях!!!! Риск: веднага ще я превърнат във твоя тайна любов, останалите ще те възненавидят, задето си ги пренебрегнал. Ще спретнат цял роман с трагичен изход. Опитвай се да гледаш в очите ВСИЧКИ ЕДНОВРЕМЕННО.
13. Никога не казвай, че в стаята мирише на лак, ацетон, парфюм, готвено, крем. Тези миризми са изтрити от харддиска им, те не ги усещат. Риск: направиш ли го, тежко ти ако дори един ден се появиш некъпан, не си смениш чорапите или не се избръснеш. Целият офис ще се занимава с теб, мизернико.
14. И в заключение, просто да не е тринайстата точка последна: Чети бързо и предавай нататък, нямаш време, следят те и не те изтърват от поглед, исках само да знаеш, братко, че ако сега влизаш в женски колектив, ако не искаш да се сблъскаш с нещо ужасяващо, нещо неописуемо и страховито, спазвай тия правила…. И валар моргулис на всички!
…….
Тук наръчникът свършва. Но Петър смяташе дълга си към събратята си за изпълнен. Напълно осъзнаващ, че ако трябва да е подробен, наръчникът ще задмине по обем «Война и мир», той се беше ограничил в най-същественото, като се надяваше все пак четивото да достига до относително интелигентни представители на силния пол. Защото, за да оцелееш в тоя свят, който само наужким наричат мъжки, а си е направо превзет от жените, ти трябва нещо повече от 13 правила, мислеше Петър. Трябват ти кураж, сила, вяра и решимост.
И ако ги нямаш, направо си заслужаваш да бъдеш изяден.
автор: Елка Стоянова
НАЗАД
