В началото просто харесвах суетата ти.
Криеше смеха си с ръка.
Оглеждаше се в телефона.
Пиеше кафето с маниери.
И те беше страх да не се спънеш в нещо, докато те изпращах с поглед.
Все искаше да ме впечатлиш.
Говореше за планове.
Мечти.
Идеи.
А пък аз се чувствах по-значим.
Само защото слушах за тях.
Оказа се, че суетата ти не е временно явление.
Винаги си такава около мен.
Искаш мнението ми за всичко.
От най-безсмисленото.
До най-важното.
Най-обичам да гледам как се приготвяш с часове.
Как избираш дрехите.
Мериш ги сякаш ги обличаш за пръв път.
И постоянно ме питаш дали ми харесва това или онова.
Дали еди-си-кое си отива с другото.
От мода не разбирам.
Знам само едно.
Красива си и с всичко.
И по нищо.
Преди харесвах суетата ти.
Вече я обожавам.
Защото е най-безмълвното.
Крещящо.
И силно.
Обичам те.
На света.
НАЗАД
