Колкото и непредвидим да е животът на всеки един от нас, едно е сигурно: Някъде по пътя той ще те срещне с един човек, който никога и нищо не ще може да заличи от спомените ти.
Този човек ще остави следа в живота ти. Следа, която дълго ще пази отпечатъците му, смеха му, аромата, блясъка в очите… За добро или зло - този човек ще преобърне живота ти по невъобразим и неподозиран начин.
А после ще си тръгне. Също толкова внезапно, колкото се е появил. Вероятно никога няма да разбереш причината, а може би дори няма да я осъзнаеш или просто ще откажеш да я приемеш… но не това “защо” ще продължи да има значение, а всичко, което остава след него.
Този човек винаги ще има онова грижливо пазено местенце в сърцето ти - независимо дали сте били просто приятели, или копнежът ви един към друг е прераснал в нещо много повече.
Да, той вече може да не е част от твоето тук и да не присъства в твоето сега, но никога не си е тръгвал от ума ти и не е напускал сърцето ти.
Неканени мисли ще извикват в деня ти отдавна забравени думи, лица, места… чувства… Всеки път, когато нещо дори бегло ти напомни за него.
Носталгията и меланхолията ще те впримчват в обятията си и ще извикват сладко-горчивия вкус на спомените, които пазиш за него. С изненада ще откриваш как дори беглият спомен за него и за онези малки неща, които сте споделяли заедно, е извикал усмивка на устните ти.
Понякога дадена ситуация или човек ще те карат да ги погледнеш през неговите очи. Как само би се смял на това… ако можеше… ако беше тук да го види...
Помня как обичаше да имитираш хората. Беше толкова добър в това. Достатъчно е само да се размина с някого - дори напълно непознат, за да си представя как ти би го изимитирал. Жестовете, мимиките на лицето, смехът ти…
Днес отново посети мислите ми. Усмихнах се, а усмивката прерасна в смях, но смехът секна в секундата, в която осъзнах, че теб вече те няма и че никога няма да се върнеш пак...
Но аз още съм тук и продължавам да следвам пътя си, път, който няма да ме срещне с теб, път, по който няма да намеря нас…
Липсваш ми. Толкова много ми липсваш… Да мисля за теб е като да оставя морето да носи тялото ми точно в мига преди да се разрази буря.
Спомените за нас, за теб, за времето ни заедно започват да ме галят толкова нежно и леко, а в следващата секунда вълните, които осъзнаването, че вече те няма извикват, ме поглъщат цяла и едва намирам пътя към брега на моето днес, на моето тук и сега… онова без теб.
Ръцете ми се потят, тялото ми трепери, дъхът замира в гърдите ми, сълзи пълнят очите ми, а всеки удар на сърцето боли.
Но ето - отново усещам земята под краката си и се сблъсквам с реалността, която носи хладното осъзнаване, че макар и да те няма тук - ти винаги ще бъдеш част от мен.
Благодаря ти за всичко, на което ме научи за теб, за нас, и най-вече за мен. Благодаря ти, че ме преоткри и че ми показа как да бъда човекът, който съм днес.
Ти често казваше, че аналитичният ми ум е склонен да премисля и проблематизира всичко твърде много, но благодарение на теб, зная и колко силни могат да бъдат емоциите ми. Колко изтънчени могат да са сетивата ми и колко чувствени усещанията.
Зная, че понякога заслужавам да ми бъде лепнат етикета “свръхчувствителна”, но благодарение на теб зная, и че съм също толкова силна и решителна, колкото плаха и сантиментална.
Пътят ни раздели, но част от мен остана в теб - нея никога не ще мога да си взема обратно.
Една частица от теб, обаче, също винаги ще продължи да живее в мен и чрез мен… Може би така е честно, нали?!
За теб и от теб ми останаха само спомените, които грижливо пазя и силно ценя.
Искам да ти кажа само едно - Благодаря. Благодаря ти, че разкри най-лошото, но и най-доброто в мен.
Където и да си, каквото и да правиш - ти желая единствено късмет и попътен вятър, приятелю.
НАЗАД
