Харесвам будистите. За тях мълчанието е прието и дълбоко ценено.
Не разбирам хората, за които е неудобно да седнат на маса с някого и да си мълчат. Винаги трябва да се говори, да се каже нещо. Независимо дали те интересува това, което питаш или го правиш само, „за да не си мълчите“. Защо „да си мълчите“ е нещо срамно и защо хората не се чувстват комфортно да си мълчат с не толкова близки хора?
Понякога тишината може да ти каже много повече… за човека, за ситуацията, за нещата. Ако те интересува, разбира се. Мен лично ме интересуват хората, но не в колко са станали, колко време са пътували до работа и какво ще сготвят за вечеря. Интересуват ме съвсем други неща, които очевидно няма да науча, докато обсъждаме времето.
Но го правим, „за да не си мълчим“…
Обичам да е тихо. А всички говорят само за да не е. Защо? Питам. В културата ли е залегнало? В чужбина правят същото. Питат те за часа, говорят ти за време, дрехи, храна… Съмнявам се хората да не знаят, че общуването отдавна не е само думи. Информация се възприема с помощта на много други канали и средства.
Знаете ли колко енергия хабите, за да разговаряте за глупости? За да питате неща, които не ви интересуват и да отговаряте на въпроси, на които не сте сигурни, че знаете отговора, но го правите „просто защото е невъзпитано да мълчиш“.
Защо не уважаваме мълчанието? Защо не уважаваме себе си, а произвеждаме звучи и говор само защото „сме на маса“ и не е прието иначе?
Не си насаждайте вина, не се чувствайте конфузно, не потривайте ръце в съжаление, че не знаете какво да кажете! Не е нужно! Хей, наистина не е! Уважавайте себе си, ако ви се мълчи! Не се насилвайте! Тишината понякога дава много повече информация, отколкото всеки шум и звуци, наредени в смислени или в тотално безсмислени фрази. Наблюдавайте и не се самонаказвайте, ако нямате общи теми с някого. Не е задължително да имате.
Мога да установя много близка връзка с някого и без много приказки. Даже в повечето случаи става в тяхното задължително отсъствие. Не изпитвам удоволствие от разговори с много хора с общ център. Тогава хората или казват това, което е прието да се каже, или се самоизтъкват. Не виждам смисъл в нито едно от двете.
Обичам разговорите на 4 очи… може и на 6 или 8, но това са редки случаи, които правят изключение. Обичам да виждам, че ги предразполагам да си открият душата, да са себе си, да говорят за това какво ги вълнува наистина, без да се притесняват, че това ще досади или развали шоуто на иначе толкова веселата компания. Обичам хората да са истински, а не просто забавни, защото групата ще го оцени.
Разбира се, че харесвам забавните хора, но разликата от едните и другите е, че с истинските можеш да се забавляваш и да си мълчиш пълноценно – без някой да измерва задоволството, да го анализира или да се чувства не на място.
Отпуснете се и прескочете смразяващите очаквания на обществото! С писането на това аз самата се опитвам да ги превъзмогна.
Ако „да се социализирам“ означава само „да си говоря с хората за политика и безсмислици“, предпочитам да не се.
Мога да мълча с всеки, който ми даде тази възможност.
А вие?
Автор: Мария Р.
НАЗАД
