Този свят принадлежи на силните - силният да стане по-силен, след като унищожи слабия

Димитър Тодоров Димов е роден на 25 юни 1909 година. Жизненият път на автора приключва на 1 април 1966 година.

Димитър Димов е известен български писател, драматург, професор по анатомия на гръбначните животни и ветеринарен лекар.

Автор на вечните български романи "Тютюн", "Осъдени души", "Поручик Бенц", "Роман без заглавие" и много други, Димитър Димов остава завинаги в българската литература с реалистичния си поглед върху действителността психологическо проникновение и задълбочен поглед върху човешката интелектуалност и душа.

Представяме избрани цитати от романа "Тютюн" - романът, който разнищва човешката психология и дава точно описание на разрухата на душата.

“Тя разбираше света, който я уморяваше с паденията си,но гледаше на него хладно и безразлично. Не беше нито щастлива,
нито нещастна. И много често тя съзнаваше, с тихата насмешка на философ,че беше само сива, никому непотребна вещ.”

“Дали я обичаше? Той си зададе въпроса ненадейно, но веднага си отговори с положително "не". Твърдите и независими жени го дразнеха. Интелектът им се насочваше винаги към абсурдни неща.”

“Ала тя усещаше, че не можеше да се спаси от нещо друго, което бе по-страшно от отнемането на богатството и отмъщението на гладните. И това бе нейната собствена вътрешна разруха. Това бе пепелта от всичко, което бе преживяла досега, и от ужаса на тази нощ, който се бе превърнал изведнъж в мрачна апатия, така че тя не мислеше вече нито за сърцето, което престана да тупти в ръцете й, нито за възмездието, което се изсипа върху фон Гайер, нито за олющената паница с риванол и ранените партизани, които превърза с дрипи и които щяха да бъдат доубити от немците. Сега тя бе напълно изчерпан, студен, безжизнен човек.”

“Той ли говореше така?... В първия миг Ирина взе думите му като ярост на пиян човек,но после съзна изведнъж,че най-сетне беше настъпил моментът, за който жадуваше от толкова години. Най-сетне той бе показал нещо човешко- любовта си, макар и обезобразена от егоизма му,макар и взела форма на животинска,разрушителна ревност. Най-сетне тя, Ирина,струваше повече от "Никотиана", от сделките,от фон Гайер и Немския папиросен концерн!... Тя почувства слабо вълнение,гордост,злорадство,но не и щастие.Победата вече не струваше нищо... Дванадесет години подлости и напрегнат живот бяха превърнали Борис в пълна развалина, а нейното сърце беше опустошено от алчност, наслади и неискреност. Тютюнът бе тровил еднакво и двамата!...”

“Пак фирмите, всичко се въртеше около фирмите, сякаш животът и честта на хората не съществуваха, а държавата — това бяха фирмите!... Все по-силно ставаше просветлението в главата на Чакъра. Той разсъждаваше бавно, тромаво, но мисълта му, почвайки от конкретни факти, стигаше до общи изводи. Имаше някаква мафия, която управляваше невидимо държавата. Имаше някакъв съюз от много богати хора, от търговци, индустриалци и банкери, който беше подчинил правителството, полицията, войската, който решаваше и направляваше всичко, който нямаше милост и не се спираше пред никакви средства, за да запази властта и грабителството си. [...]Всеки знаеше, че големците на много партии влизаха в управителните съвети на фирмите, че министри и генерали участвуваха с поставени лица в предприятия, на които „Никотиана” купуваше тютюна и даваше трохи от печалбите си. На всички беше известно, че търговците, банкерите, индустриалците, министрите и генералите се поддържаха взаимно, че мафията им като огромен октопод, с хиляди заповядващи и смучещи пипала, беше обхванала сега целия
народ[...] И тогава Чакъра въпреки дребното си благополучие, въпреки лозето и нивата си, въпреки малкия си имотец на село съзна изведнъж, че той и стражарите, които сега щеше да поведе, бяха само жалки слуги, само мизерно платени наемници на тази мафия,която не даваше ни пукната пара за живота им и гледаше само печалбите си.”

“А после Борис разбра също,че всичките му действия в продължение на много години я бяха направили такава и че за първи път от дните на бедността си изпитваше чувство на безизходност. Той трябваше или да се разведе и да живее без нея,или да понася любовниците й. Първото му се струваше невъзможно,а второто го изпълваше с ярост. Сега нейният съвършен вид го караше да изпитва гордост,разпалваше угасващата му жизненост, спасяваше го от пристъпите на неврастенията. Сега тя бе станала пълна необходимост за него и трябваше да отстъпи. И той отстъпи.”