Защото изгреви и залези има за всеки. Защото искаш или не се променяш. Защото хората, който обичаш се променят. И ти не можеш да направиш нищо по въпроса. Гледаш, слушаш, чудиш се кой е това срещу теб и намираш начин да го заобичаш наново. Новото му аз, новите му навици, новия му речник изтъкан от стари лафове. Мъжете са моите университети, както казва една моя колежка. Но не защото там има добри преподаватели, а защото са повод да прочетеш много неща извън програмата.
Яйцата бяха боядисани, агнешкото беше прибрано в хладилника, за да не го гледам. Бе Великден. А навън бе 40 градуса. Бе пясък, слънце и задух. Никога няма да разбереш какво е пустиня, до тогава докато не стъпиш на нагорещената й земя. До тогава, докато не усетиш как кислорода ти рязко е намалял, а слънцето се е мултиплицирало в няколко хиляди сияйни слънца. Отидох на басейн, само за да избягам от странното усещане, че има нещо счупено. В мен, около мен, зад мен.
Този Великден не бе онзи Великден. Като топъл пясък покрай мен заплуваха спомените ми от детството. Видин, люлките в двора на църквата, как тичам като вятър към тълпата от хора. Никога не съм разбирала защо беше нужно да обикалям църквата, защо е нужно да минавам под някакви маси. Защо баба и дядо не идват с нас. Знаех само, че това е любимия ми празник през годината. Ядях колкото си искам яйца, въпреки че бях алергична. Стоях навън, въпреки че полунощ отдавана минаваше. Хората бяха спокойни и усмихнати, въпреки че бе 2000 година и се очакваше края на света.
Този Великден, не бе Великден. От терасата на жилището ми се виждаше втората по големина джамия в Обединените арабски емирства. Внушителна сграда, с осем минарета, която бе още в процес на стоеж. В този Великден имаше минарета, пясък, хлорираната вода на басейна, тежки разговори и тежки мисли. На този Великден имаше Възкресение. На онази част от мен, която бях заровила дълбоко в себе си. Имаше Възнесение на онова лепкаво минало, което отричах. Имаше равносметка, която хората иначе правят в края на годината. Имаше кръст, на който разпнах себе си.
На масата имаше всичко, което бе нужно за празник. Имаше и арабски яйца, боядисани с българска боя. Имаше хора, седнали за да празнуват християнски празник под звука хиляди минарета. Имаше алкохол, имаше агнешко, имаше питка. Имаше и приятели, която бяха родени недалеч от тук. Бяха мюсюлмани, но дойдоха на нашата врата с усмивка и цялата доброта събрана в душите им. Пожелаха ни весел Великден и казаха, че са щастливи за нас. Този Великден, не бе онзи Великден. На този Великден гледах титаничната джамия от терасата и пушех. При мен дойде човек от Йордания и ми каза, че най-добрия му приятел в християнин. И че има място за всички нас под слънцето. Каза ми, че Господ ни обича всички, независимо откъде идваме и накъде отиваме.
Защото изгреви и залези има за всеки. И всеки си носи кръста. И всеки сам се разпва на него. И всеки от нас Възкръсва. За да бъде по-голям от вчера.
НАЗАД
