"Какво чакаш, да станеш на 40 години ли, за да родиш?", "Хайде, нямаш време, времето ти изтича!", "До кога ще го отлагаш, кариера ли ще градиш?!","Мъжът може да стане баща и на 80 години, но ние жените остаряваме по-бързо…", "Рейтинга, скъпа, ти пада със всяка изминала година".
Това са само част от въпросите и констатациите, с които ме засипват всекидневно. И от мъже и от жени. От колеги, от познати, най-вече - от непознати. Почти от всички.
На 31 години съм, имам самочувствието, че съм добро, красиво и интелигентно момиче. Имам самоувереността, че нося добри гени и някой ден ще бъда страхотна майка. Получавам финансово прилично заплащане от професията, която сама съм избрала да работя, в която съм се доказала и чувствам, че околните ми гласуват доверие. Мисля, че съм ценен кадър, колкото и нескромно да звучи. Чувствам се щастлива и удовлетворена и от служебния и от личния си живот.
През годините претърпях доста метаморфози, от едно невинно, скромно момиче, с не много голямо самочувствие, неуверено и плахо, се превърнах в жена, която знае какви качества притежава, как ги е постигнала, през какви перипетии е преминала и е останала цяла, още по-силна, смела и позитивна. Жена, която сутрин се оглежда в огледалото и си казва: "Леле, колко съм яка!" Да, чувствам се добре в кожата си, харесвам се такава - леко несъвършена, но сладка, умна и с чувство за хумор.
През цялото време, с усмивка и борбеност минавах през всички трудности. Виждах възхищението в очите на околните. Знаех, че се справям добре. Някои впечатлявах, в други провокирах завист. Но през цялото време си казвах: "Щом ми се случва, Господ ми е гласувал доверие, че мога да се справя! Няма да го разочаровам!"
Знам, че пред мен стои още много от всичко, знам, че дори не съм преполовила този живот и тепърва пътят ми започва, на места ще бъде трънлив, на други - с рози. Нали животът е цветен?!
Споделям историята си, защото мисля, че много жени в днешно време са подложени на всекидневен психически тормоз. Кога ще изпълнят мисията си в живота да родят дете. Сякаш сме втора категория хора, щом все още не се е случило. "Имаш късмет, че няма данък ерген!" - и това съм чувала! Няма значение дали имаш здравословен проблем, вътрешен страх, нежелание от страна на партньора, с когото си, няма значение дали имаш партньор и от колко време сте заедно, дали имаш семейни, лични, или финансови проблеми, други желания, други мечти, все още неосъществени - хората не ги интересува, над 30г. си - трябва вече да родиш! "Даже си закъсняла!"
Натискът от обществото е огромен. Дори и от жени, които са били в твоето положение! Хората сами си слагат граници и ограничения. И всяка, която си позволи да излезе от рамките, наложени от обществото, не се гледа с добро око. "Какво и има?" - всеобщото мнение!
Един щастлив и удовлетворен от живота си човек, няма да си позволи да критикува друг! Няма да се опитва да се налага. Да го контролира! Приемам приятелски съвети, поднесени по интелигентен начин, но не и вулгарни коментари и подмятания, кога една жена трябва да стане майка! Без да съм майка, знам, че това е нещо свято. Пълна отдаденост на друго човешко същество. Съществото, което заслужава най-доброто, заслужава дом, обич, осъзнати родители. Мисля, че много хора бъркат искането за дете, с нуждата да бъдат родители. Защото майчинството не е да искаш, а да даваш. Детето не е инструмент да се "отчетеш". То не е средство да направиш живота си по-интерес.
Вярвам, че да станеш майка е красив, божествен момент. Не ми липсва желание за това и си го пожелавам. Не само на себе си, на всяка една от нас, която все още не го е изживяла. Гордея се с жената, която съм днес и знам, че имам какво да дам на бъдещите си деца.
Но да имаш дете е голяма отговорност и трябва да сме сигурни, че сме готови, да дадем живот, възпитание, образование, най-доброто от себе си. Да сме сигурни, че сме развили своя собствен потенциал и можем да го прехвърлим върху идващото поколение! И този натиск е ненужен. Моля Ви – СПРЕТЕ!
Автор: Едно все още несемейно момиче!
НАЗАД
