Попитах те:
- За какво си мислиш?
А ти ми каза:
- Не зная, вятърът отвява мислите ми като калинки...
Тогава аз протегнах ръка, хванах една мисъл и я затворих в шепите си като в кибритена кутийка. Долепих ухо и чух гласа на затворената в дланите ми калинка:
- Не исках да става така, не исках да си отиваш... - каза тихичко тя.
- Усмихни се! Какво, като съм си отишла?
На далечен път заминават и жеравите, но някой ден отново ще се върнат...
Зад червените покриви на къщите изчезва Слънцето, но с изгрева то пак ще се върне...
И влаковете се завръщат, нали?
И хората също...
Какво са разстоянията - метри и километри? Какво е времето - дни, месеци, години...
Има очи, които виждат дори през високите планини. Има мисли, които прелитат дори над безкрайните равнини. Има хора, които никога не се разделят.
Усмихни се!
Има хора, които в сърцата си никога не се разделят!...
автор: Недялко Йорданов
НАЗАД
