Попитах те:

- За какво си мислиш?

А ти ми каза:

- Не зная, вятърът отвява мислите ми като калинки...

Тогава аз протегнах ръка, хванах една мисъл и я затворих в шепите си като в кибритена кутийка. Долепих ухо и чух гласа на затворената в дланите ми калинка:

- Не исках да става така, не исках да си отиваш... - каза тихичко тя.

- Усмихни се! Какво, като съм си отишла?

На далечен път заминават и жеравите, но някой ден отново ще се върнат...

Зад червените покриви на къщите изчезва Слънцето, но с изгрева то пак ще се върне...

И влаковете се завръщат, нали?

И хората също...

Какво са разстоянията - метри и километри? Какво е времето - дни, месеци, години...

Има очи, които виждат дори през високите планини. Има мисли, които прелитат дори над безкрайните равнини. Има хора, които никога не се разделят.

Усмихни се!

Има хора, които в сърцата си никога не се разделят!...

автор: Недялко Йорданов