Съдебната зала бе препълнена. Двойка в преклонна възраст се развеждаха този ден. Присъстващите гледаха с интерес към двойката, като от време на време се повдигаха на пръсти за да ги видят. Възрастния мъж гледаше със срамежливо напрегнати очи. Възрастната жена, може би от старост, може би от вълнение се стремеше да контролира треперещите си ръце, като от време на време поглеждаше гневно прегънатия старец, седнал до нея.

- Хайде, разкажете моля. – започна съдията. - Защо искате развод?

Възрастната жена, обърна поглед към съдията. Пое дълбок въздух:

- Стига вече. – каза с пресъхнало гърло.

Преглътна. След няколко безуспешни опита да пречисти гърлото си, продължи:

- Този мъж, от 50 години ми трови живота. – каза, сочейки с пръст стареца до нея, без да го поглежда.

Залата бе потънала в мълчание. Паузата, сторила са на всички като цяла вечност, бе пробита от светкавицата на журналист от местен вестник. Последваха още няколко светкавици. Кой знае, какво заглавие щяха да поставят. Делото бе интересно за тях. Седнаха на местата си, извадиха си тефтерчета, готови да си водят записки. След делото, щяха да имат възможност да зададат и въпроси. Жената, в желанието си да отбегне погледа на мъжа си, обърна гръб към него. Облизвайки сълзата, стекла се до устната и, успя да навлажни пресъхналите си устни:

- Имахме си цвете… което аз много обичах! – отново посочи мъжа до нея. - Той не знае… беше преди 50 години… Бях си отделила от луковиците които ми бе дал тогава. Деца не ни даде бог. Цветето което отгледах, го считах за мое дете. Милвах го, обичах го… След известно време, цвете нещо повехна. Уплаших се да не пресъхне. Обещах си, всяка вечер, да стана и да го поливам. Бяха ми казали, че ще му се отрази добре. В продължение на 50 години, непрекъснато го правех. Този мъж, ни една вечер не стана, да го полее! Поне миналата вечер да бе станал, пак щях да му простя! Премаляла бях… проспала съм се.

Жената се умори. С последни сили, успя да добави:

- С такъв човек прекарах 50 години.. Живот, мечти, всичко каквото имах му дадох, но нищо не получих. Поне един път не свърши някоя от моите работи. Ето защо мисля, че без него ще съм по-добре. Няма да ми липсва.

Съдията се обърна към мъжа:

- Имате ли нещо да кажете, господине?

Възрастния човек никога не бе говорил със съдия. Срамуваше се. Стана, подпря се на бастуна си, поогледа присъстващите:

- Военната ми служба в голямата си част, бе като градинар в генералния щаб на армията. Имаше най различни, разкошни цветя. Цветето за което говори, което аз бях и дал, го срещнах именно в тази градина. Там я срещнах и нея, в него град се запознахме, там живееше. Много я обичах, често и пращах букетчета. Няколко години след брака ни…започнаха някакви болки по врата и. Доктора бе казал, че не бива да спи дълго или да стои неподвижна дълго време. – Всяка вечер, поне един път да стане и да се поразкърше – ми бе препоръчал.

Възрастния мъж погледна с очи пълни с тъгa и обич жената, която стоеше с гръб към него.

- Жена ми не послуша доктора. Мен също. Обичаше съня.

Очите му блеснаха хитро. По устните му, премина бегла усмивка.

- Тъкмо по това време, цветето бе повяхнало. Казах и: - Ако го поливаш всяка вечер, ще се оправи. Обещах и. Всяка вечер я събуждах. Гледах отдалече, как любимата ми поливаше цветето, което имаше за свое дете. За момент се спря и я погледна така, както я гледаше в ония нощи: – Всяка вечер, цветето сякаш бях аз.

Цялата зала бе съсредоточена в стареца. Мъжът, събра сили, остави бастуна и се изправи.

- Всяка вечер, след като тя си легне, аз ставах.

С обяснителен тон продължи:

- Това цвете, вечер влага не понася, господин съдия. Затова, бе нужно, след като тя заспи, аз да стана и да изпразня саксията, полята от нея.

Премести тежестта на тялото си върху другия крак.

- Ех, старост... онази вечер, и аз съм се проспал. Обвини ме… Не можах да й обясня, съгласих се.

Назад НАЗАД