Важното е да намериш нещо – човек или място, което да вибрира като теб...

Когато животът ти отнема нещо единственото, което иска да ти каже с това е, че ти можеш и без него. Наистина. Няма нещо, каквото и да е – от чувство, емоция, предмет или човек, без което да не можеш да живееш и от което да зависи твоето оцеляване. Като при всичко и тук има баланс. Да не можеш да живееш без каквото и да е там, не означава, че трябва напълно да се откажеш от неговото присъствие в живота ти. Напротив. Просто трябва да знаеш, че ти не притежаваш нищо, освен себе си. Не зависиш от нищо, освен от себе си.

Когато ни се вземе някое от тези неща изпадаме в собствената си дупка. Борил си се много, за да постигнеш нещо в кариерата си, направил си хиляди саможертви и изведнъж се появява някой от някъде и те помита светкавично. Получава всичко, за което ти си работил здраво до този момент. И ти започваш да мислиш, че не го заслужаваш. Обезценяваш се, омаловажаваш се. Обезверяваш се и точно тогава идва най-страшното. Трудно се учиш да плуваш в собствените си бурни води, без да потънеш в тях. Лесно е, когато някой друг загуби доверие в теб и твоите качества – просто можеш да го пратиш на майната му.

Да, отначало ще ти е малко тъпо, но след това вече няма да ти пука. Трудното е, когато този, който изпращаш на майната си си ти самия. Вътрешната борба е най-трудната от всички видове борби на света. И не става въпрос само за кариера, в любовните отношения нещата стоят по същия начин. Някой не харесва еди какво си твое качесто и ти решаваш, че не ставаш за нищо, защото в представите си боготвориш този човек, а неговото мнение и оценка, имат значение за теб.

След това, при появявата на всеки следващ човек се затваряш в хралупката си, обезопасяваш я, за да не може никой да припари, а в момента, когато това се случи, подаваш леко глава казвайки: „Върви си, аз не съм достоен за теб. А аз мисля така, защото някой някъде преди ми е вменил, че качествата, които притежавам са отрицателни. Извинявай, но в момента въобще не мога да се светна, че именно тези качества може да са положителни за теб, защото загубих разсъдака си да мисля и свикнах да се омаловажавам.“ И точка. Дърпаш шумките, покриваш още по-стабилно хралупката и заспиваш отново зимен сън. Мислиш си, че отмъщаваш на живота. Мислиш си, че предпазваш хората около себе си по някакъв налудничав начин. Изолираш се. Мислиш си, че си мега, зверски силен. Доста сбъркана представа. Не правиш нищо от посочените. Всъщност просто спираш развитието си и държиш уроците, които трябва да научиш в застой. Зоната на комфорт е убийствено нещо. Буквално. Малка бавна смърт в будно състояние. 

Говоря от първо лице, единствено число. Уча се в процеса на нещата. Доста събития, хора и прочие се наложи да преминат и да ме ударят с чукче по главата, за да се светна. И като казвам светна означава, че все още изгасвам чат-пат, но пак си идваме на думата за баланса. Пиша такива текстове, за да се връщам отново на земята и да си припомням сама на себе си някакви неща.

Като например как стигнах до тук и защо съм тук. Коя съм аз и харесвам ли се? Какво трябва да променя, заради себе си, а не заради някой друг? 

Наскоро, когато си писах с бившия си приятел, с който приключихме отношенията си малко драматично, но все пак запазихме нормален човешки тон помежду си, разбрах едно – много дълго време отлагахме края на тази връзка. Ако тогава знаех колко не сме един за друг, всичко щеше да е различно. Той е добър човек, просто разбираме любовта по коренно различен начин. За мен е едно, а за него съвсем друго. Но в онзи момент имах нужда именно от това чукче, което да ме удари по главата и да ми каже точно това, но го нямаше. Мислех си, че съм куцаща и смотана. Ами не съм. Че правя нещо не като хората. Да, най-вероятно не съм цвете за мирисане и съм трудна за разбиране, но това не ме прави по-малко важна от теб.

Ние всички сме равни, просто сме различни. Важното е да намериш нещо – човек или място няма значение, което да вибрира като теб. И да се научиш да се променяш и адаптираш към средата, такава каквато е. Без да се връщаш назад, без да се бунтуваш, без да се съжаляваш. В една постановка наскоро чух: „Какъв хубав цветарник беше, каква кочина стана.“ Не си го позволявайте. Променяйте се и цъфтете. Отвътре навън.

Автор: silviámica