„Днес се събудих от нещо по-лошо от кошмар.
В съня ми не можех да те намеря. Беше изчезнал. Дясната половина на леглото беше студена. Можех да усетя аромата ти. Сигурна бях, че усещам аромата ти по кожата ми и косата ми, но шампоанът ти го нямаше в банята ми.
Празното бурканче от сладко, което използваше като пепелник, не беше на масичката ми за кафе, нямаше го и на терасата.
Учебниците ти от университета ги нямаше по етажерките ми. „Сидхарта“ също беше изчезнала, или поне твоят екземпляр. Минах с пръст по всяко гръбче на книгите, които бяха останали, за да се уверя. Но не, книгите ти бяха изчезнали.
Не можех да дишам. Малките ми дробове, слаби и отвикнали с никотина, отчаяно копнееха да усетят цигарен дим. Но кутията ти с цигари я нямаше, беше изчезнала с всяка запалка.
Всичко, всичко твое си беше тръгнало с теб.
Но после отварям очи... Ето те! Кожата ти е мозайка от сенки и светлини заради лъчите, които се промушват през щорите. Очите ти са още затворени.
Гърдите ти се повдигат ритмично, в синхрон с моите. Сърцето ми започва да си тананика от радост. Кожата ми вибрира от удоволствие.
А когато се събудиш наистина, ти ще бъдеш моя Звяр, а аз ще бъда твоята принцеса, която не държи да бъде спасена. Ръцете ти ще преоткрият всеки сантиметър от тялото ми. Очите ти ще искрят като слънце. Ръцете ти ще обгърнат лицето ми и ще позная какво е покой... Но все пак Слънцето знае най-добре как да изгаря. Ти си като пепел между пръстите ми, а сърцето ми – счупено на милион парчета, е обвито само в черен пушек.
Всичко, което някога сме имали, са сънища, алтернативни вселени и вероятности.
Събуждам се в легло, в което никога не си си лягал, омотана в завивки, които не познават твоя аромат. Също като Дороти от Канзас, и аз бях заспала в маково поле.
Но, за разлика от нея, аз с радост бих позволила на отровния аромат да ме погълне и да ме упои, за да се изгубя завинаги в полята с червените цветя. Предпочитам да сънувам, вместо да живея в реалността.
Защото в реалността отдавна съм изхвърлила всички чаршафи, в които някога си ме докосвал. Двата ни екземпляра на „Сидхарта“ никога не са стояли един до друг на лавицата. Но сега дори не мога да отворя любимата си книга, откакто спряхме да си говорим. Все си спомням как ме наричаше твоята Камала и си мислех за всичко хубаво и за всичко лошо, което означава това. Проблемът не е само с Херман Хесе. Не искам да отварям никоя от книгите, свързани с теб.
От толкова много време не съм се сгушвала на гърдите ти, от толкова много време не съм прокарвала пръсти през косата ти, но все още мога да доловя аромата ти. Достатъчно е само да си помисля за теб. Опитах се дори да потърся аромата ти в различни одеколони и душ гелове, но напразно.
Онова малко бурканче, което разнасяше, сега седи на нечия друга маса, а аз не мога да продължа напред. Спомените ме опияняват.
Цигарите все още ми напомнят за теб. И затова ту ги спирам, ти почвам пак да пуша – все поради една и съща причина. Не е нужно навикът да ми харесва, за да му позволя да ме убие.
Все още не мога да разруша „храма“, който си създадохме. Все още не мога да те заменя с друга религия. Нима има по-хубава религия от тази на устните ти?
Все още те търся в другите мъже. В гърдите им, които едва различавам в тъмното. В устните на случайните мъже по баровете.
Все още те обичам...
Все още не мога да дишам нощем заради липсата ти. Никога преди не съм знаела какво е болката да те изгаря отвътре.
Цялата горя заради човек, който ми е дал само пепел и дим, но ги наричаше надежда.
Предпочитам маковите поля пред слънцето, но все още не мога да спра да те обичам.“
Наталия Вела
НАЗАД
