Паник атаките са състояние, за което чуваме все по-често днес. За паническо разстройство говорим в случаите, когато внезапно ни връхлети чувство на притеснение, дискомфорт, страх или отчаяние, с остро начало и кратка продължителност. Оказва се, че всяка по-сериозна травма в живота ни, промяна, инцидент, загуба или дори обикновен провал, всъщност биха могли да предизвикат типичните симптоми и да отключат подобна криза. Истинският кошмар на тези хора, преживяващи дългогодишни панически атаки със съпътстваща тревожност обаче, се изразява в това преди всичко да останат анонимни и незабележими, за да не бъдат критикувани и отритнати от обществото. За щастие, има хора, които успешно са успели да се измъкнат от този капан и които искат да предадат нататък своя опит, за да помогнат на останалите. Такава е Анна, дамата, с чиято разтърсваща и истинска история ще ви запознаем днес. Една жена, която въпреки ужаса, въпреки загубата, въпреки заобикалящия свят успя и събра смелост да говори за своята болка, с надеждата да помогне дори само на един човек.
1. Aни, кога започнаха паник атаките?
Първата паник атака беше само едно зараждащо се интуитивно смътно усещане в един от най-хубавите моменти на моя живот на пълноценна самостоятелност и осъзнаване на почти завършеното ми Аз. Случи се през лятото на 1987 г. след края на ваканцията и раздялата с моята добра приятелка на автогарата в Ахтопол. След като вратите на автобуса за Бургас се затвориха, ме обзе ужасно неясно чувство на неопределна тревожност, прераждаща се в сковаващ страх, задух, гадене, треперене, блокаж на умствени и физически сили, прималяване, изтръпване на очи, нос, мускули, устни, изкривяване на устните в ужасна крива грозна гримаса и жестоко сковаване на дясната ръка в неестествена и неконтролируема поза на пръстите и дланта – така наречената „акушерска ръка”, която ръка и пръсти не ми се подчиняваха на никакъв контрол! Ужасът се засили още повече и заради препълнения автобус, драматично пропадащ по лошия и изровен път от Ахтопол до Бургас. На първата междинна спирка се опитах да се освежа и да се опитам да осъзная случващото се безумие с мен, но видях само как моят автобус, без да изчака обявените 10 минути почивка, заминава... без мен, което удвои моя кошмар. Успях само да връхлетя с гняв и изтощение на седалката си, получавайки обвинения от бабите на предния ред, а аз мънкайки се оправдавах, че всъщност съм болна от летен грип с температра и стомашно разстройство и исках обяснение, защо пътникът до мен не е спрял автобуса сам, след като вижда, че не съм се върнала на мястото си... Мисля, че именно това задълбочи бъдещата ми тревожност и паника в превозни средства, че ще ми стане много лошо, че „хората ще разберат!” и ще се „изложа”... Вечното важно обществено мнение да бъдем съвършени и безупречни, сякаш се всели в мен... През тези два кошмарни часа на пътуване имах чувството, че съм заклещена на портата на Ада, потискайки всички унищожителни симптоми на една продължителна и преливаща една в друга вълна паническа атака с усещането, че полудявам, губя контрол и разсъдък, не контролирам нито дишането си, нито органите на тялото си, нито емоциите си... нищо.
2. След като разбра, че този кошмар проправя път в живота ти, потърси ли помощ от специалист, разказа ли на близките си?
Ограниченията ми в живота продължаваха да стесняват моя свят и да ограбват моментите на най-хубавите ми години. Родителите ми ме караха до училище, а на абитуриентския ми бал, точно в полунощ, дори реших да се “спася” от хората, съучениците, тревожността и да се скрия в собствения си дом – собствената си крепост на защита и привидно спокойствие. Няколко години по-късно, пътувайки към университета, паническата атака отново ме връхлетя за секунди, докато бях в трамвай. Искаше ми се да се изстрелям навън и да умра. Започна моят явен кошмар с километри ходене пеша, изкусни лъжи пред приятели, състуденти и обожатели, с невероятни измислени истории и причини, поради които всеки път не можех да се срещна с тях и да прекарвам чудесно пълноценно време, загуба на килограми до степен на призрачна сянка, гадене, стомашни спастични болки с разстройство, чувствителност към миризми и светлини и след двумесечна вътрешна борба последва признанието пред родителите ми, че „нещо става с мен, аз полудявам” и „имам нужда от консултация с психолог, психиатър или специалист”. Като дете нa родители лекар и инженер, бях посъветвана да „пия повече витамини, да не се излагам, да се стегна, да не се лигавя и да бъда силна, защото това не съм аз”, което още повече отслаби съпротивителните ми сили. Разбира се, настойчивостта ми доведе до посещение на 4-ти километър, където получих работна диагноза невроза и транспортна фобия, заровиха се в моето детство и как е преминала бременността на майка ми, по-късно се заговори и за „панически атаки” и в групата за приходяща полудневна групова терапия се срещнах и с друго момиче със същата диагноза при пътувания. Вече не бях сама, не бях само аз. Месеци на въвеждане в организма ми на шепа лекарства, антидепресанти, за които никога не бях чувала; двуседмично състояние на летаргичен сън и пълна немощ вследствие на лекарствата, безкрайна жажда и безсилие и опити за малки стъпки като пътуване с лекарства в празен автобус поне за една спирка... Усещах, че едва навлязла в същността на едната борба, започна и другата – да се откъсна от зависимостта към антидепресантите, което доведе до още по-жестоки последици... а именно години наред осакатен и изгубен комфорт и смисъл на живота ми.
3. Какво включваше ежедневието на твоята борба с ада на това състояние? Често ли имаше усещането, че не можеш повече, че не нямаш сили да се противопоставиш на това по-силно от теб нещо?
Ежедневната борба носеше усещането за невъзвратима загуба, за наказание... а аз бях жертвата. Загуба на моменти, емоции, ценни хора и приятелства, на стесняване и ограничаване, гадене, бледост, безсилие и отслабване напомняха на ненавременна и нежелана бременност, които трябваше изкусно и вътрешно насилствено да се крият от oбществото, за да не тръгнат погрешни клюки и невинни обяснения; истината сякаш беше немислима за изричане. Тази несвойствена изкусна лъжовна артистична игра отнемаше и последните сили и енергия, циркулиращи в тялото ми и... постоянно рухвах. Не живеех пълноценно, не реализирах мечтите си на млад човек, вкопчих се за новата си работа, поддържана от антидепресантите, но дори и един ден на пропуск на заветното хапче водеше до съмнения, че всеки момент ще рухна и ще се „проваля”.
4. Кое беше твоето спасение и как би го определила - като чудо или като упорита работа върху себе си?
Във всеки етап от моя живот на борба търсех и намирах различни спасения, типични за отчаяния и търсещ човек. Практики и знания, които рухнаха в мига на диагнозата на моя любим и единствен брат Иван - левкемия с неизяснено раково огнище с множество разсейки в тялото и костите... Целият ми живот, посветен на полезни алтернативни практики, рухна в момент, в който осъзнах, че смъртта просто надделява над нас. Пропаднах в бездната на абсолютното безсилие и предизвестена загуба. Загуба, която дойде... Той си отиде, а умът ми не искаше да го приеме... Така, за една нощ отново бях зависима от антидепресантите. Изкуствено поддържана да издържа някак деня, аз се сривах напълно в момента, в който влизах в общия ни дом и погледнех снимката на любимия си брат... Всичко беше толкова ясно изразено, бих казала до лудост, до степен на пълно полудяване да си говоря със снимката и на снимката, да прегръщам дрехите му, да оставям любимите му храни и десерти сякаш всеки момент ще отвори вратата, ще влезе в дома си и ще ми заговори... Да очаквам съновидения или неясна сянка, с надежда да видя или чуя духа му. Прояви се и разрушителното чувство на гняв, но и на вина – сама към себе си, че не съм била достатъчно добра, любяща, грижовна и обичаща и подкрепяща сестра, че съм пропуснала да му засвидетелствам обичта си или не съм направила всичко и невъзможното по силите си - защо не съм имала повече търпение и добрина към него и как да изкупя тази съсипваща вина постфактум... освен да свърша със себе си. След месеци на тотално безсъние, слабост до степен само на примигване с очи, вперени в тавана, със задълбочаващи се физически страдания и болезнени симптоми, разрушаващи тялото ми, животът ми напомни за себе си и своя смисъл с едно видео на телевизионна консултация в сутрешен телевизионен блок и някакви минерални соли, откритие на немския лекар д-р Шуслер. Вкопчих се в тази единствена непозната и неясна надежда с идеята, че просто няма какво повече да губя. Вече бях загубила себе си, но поисках отново да си върна силните моменти на предишната Ани, със спадове, но и със силни моменти на емоционално щастие на духа и ума! Започнах с неверие и с любопитство на дете, без очаквания и без доказателства да приемам соли 5, 7 и 9 на Немския хомеопатичен съюз. Моето постоянство, последователност, търпението, което си подарих сама на себе си се отплатиха! Загубих работата си, предишни контакти, но влязох през портата на един нов свят на нови много по-големи или неограничени възможности!
5. Какво ти взе и какво ти даде този период? Коя беше и коя е днес Анна?
Когато бях много зле, на ръба на оцеляването, постояно с гняв повтарях, че „Това не съм Аз!”. Днес знам и признавам, че и това съм Аз. Дори съвършенството не е Богоугодно. Приех, че най-ценното ми притежание съм самата аз, точно такава, истинска. Признанието, че съм слаба жена, не еманципирана и представяща се за силна, непоклатима като железен войник. И именно това ми дава устойчивост. Слаба жена в мъжките силови дейности и познания, но със силна женска eнергия в емоционалните и сърдечни дела, майчински грижовна и съпричастна, съчувстваща и помагаща. Магията и очарованието да си жена - към това се придържам.
6. Кое е нещото, което те зарежда днес и те кара да продължаваш напред, въпреки всичко, което си преживяла? За какво мечтаеш?
Най-интересното преживване беше след втория ден на прием на Шуслеровите соли – усещането, че си връщам ума, надеждата и събуждането на желанието да имам мечти, цели и бъдеще... Тогава приемах антистрес комбинацията от №2, №5, №7. Започнах да разширявам зоната си на комфорт, започнах да живея за момента, да му се наслаждавам, да се поглеждам в огледалото и да задържам погледа си в усмивка, вгледана в себе си; да искам всеки ден да съм различна и за разлика от времето, когато вървях по тихи глухи улички, с поглед, забоден в земята и с желанието да бъда абсолютно незабележима и никой да не контактува с мен. Сега е важно сама за себе си да имам собственото си одобрение, че изглеждам уверена, по своему хубава, всеки ден различно цветна, да бъда забелязвана заради удоволствието да контактувам със Света, който сякаш е създаден и за мен! Купувам нови дрехи, говоря и се държа уверено дори в непознати или стресови ситуации, обръщам стреса в положителна насока, не като изчерпване и прегаряне, а като мотивация и нова възможност, да науча или направя нещо ново и да се докажа. Дори забравям да се тревожа. Умът ми се промени, промени и тялото ми. Имам усещането за полезен самоконтрол и привличане на всичко полезно и добро в живота си. Върнах си надеждата, своята полезност и мисия в този живот.
7. Съветът ти към хората, които тепърва се сблъскват с паник атаките.
Първо искам да кажа, че никой не е застрахован, че в живота му няма да настъпи момент на тежка загуба, физическа или емоционална злоупотреба с неговия свещен свят, че няма да преживее предателство, прелом или тормоз, че няма да се налага да започне от самата нула. Фиксирането в това състояние е грешка, но трябва да осъзнаят, че това е просто състояние. Понякога може и да се връща, да се повтаря, но всеки път организмът ни придобива тази способност за все по-лесно справяне и спомняне, че има справяне. Не е срамно да признаеш не само пред себе си, но и пред друг, на който имаш доверие. Самото ѝ изричане вече я обезсилва и намалява степента на острота. Понякога тези мъчителни състояния са кратки, понякога по-дълготрайни. Приемете го като нещо естествено, каквито са животът и смъртта, но и щастието. Не се гневете на себе си, не се самобичувайте, приемете, че имате нужда от помощ и непременно ще я получите – просто заявете вътрешното си желание и тя ще дойде отнякъде. Ние все сме готови да направим всичко или невъзможното за другите, а себе си игнорираме... Подкрепете се като направите нещо различно, някаква малка промяна, дори и в началото да е насила. Признайте, че не ви е добре и не забравяйте, че това е само етап от живота ви. Подкрепете организма си, в моя случай сега с тези естествени минерали, които се съдържат в нашия човешки организъм, изграждат го, но се изчерпват в стресови ситуации или повратни моменти; клетките ще получат тези живителни импулси и сами ще се отключат, за да си набавят всичко нужно им и ще ни подкрепят в тези ваши първи усилия с прекрасни чувствителни резултати, както стана при мен – без лекарски насоки и консултации и с въможност за самопомощ и самолечение на хронично мъчително състояние. Подемът ми в момента е толкова голям, че близките и приятелите ми го определят като „Ти цъфтиш, Ани”. Е, щом аз мога, значи всеки може! Аз съм само едно частно потвърждение, изведено от личен случай. Всичко в нас и около нас е свързано и е енергия. Да събудим тази енергия отново в себе си, тук, сега и веднага. Нямам застраховка, че това няма да ми се случи отново, но имам собствената си гаранция, че пак ще се справя. Защото вече съм го постигала! Бъдeте добри и мили към себе си, прощавайте си. В края на краищата, всеки от нас е всичко, което има!
НАЗАД
