В крайна сметка какво е любовта? Животът ти си върви съвсем нормално, така както си върви и всичко ти е наред. Или поне с всичко си свикнал. После изведнъж срещаш някого. Случайно, на някоя спирка, в бара, на улицата или в обща компания в петък. И вече нищо не е същото. Без да ти е дал или отнел нещо, вече не си добре със себе си. Поне не и без него. Всичко си е на пръв поглед същото, но всъщност нищо не е.
Вече нищо не ти е достатъчно, когато той не е наоколо. Не ти е забавно там, където знаеш, че не можеш да го видиш. Интересните неща, които ти се случват не са чак толкова интересни, ако не можеш да му ги разкажеш. Изведнъж ти се иска да правиш всичко заради него, с него и около него.
Изведнъж срещаш един човек и иначе хубавият ти живот вече не е пълен без него, нищо че досега го е нямало и дори не си подозирал, че съществува.
Обаче вече знаеш и вече не можеш да заспиш, докато си наясно, че там някъде има такъв като него. Сутрин правиш палачинки, които ти се иска един ден да правиш за него. После се разхождаш в парка и така ти се иска и той да можеше да види гората, защото е наистина красива. Или пък гледаш филм, на който се чудиш дали той би се смял. Минаваш покрай витрините и само с поглед знаеш кое би му стояло добре.
Знаеш, че би дал колкото пари трябва за да го зарадваш. Знаеш, че би вложил колкото време е необходимо за да го спечелиш. Знаеш, че празниците ти сега не са достатъчно светли, защото той не е до теб. И си сигурен, че по-лесно би минал през гадостите, ако той е там да хване ръката ти. Знаеш, че ще отиваш зареден на работа сутрин и няма да имаш търпение да се прибереш вечер, ако се прибираш при него. И че очите ти не биха гледали никой друг, ако неговите можеха да гледат теб.
Странно нещо е човекът. Може да обича друг, който не му е дал нищо, освен съществуването си. Обичаш го просто, защото прави теб различен. Защото те кара да се чувстваш променен. По-осмислен човек. Да търсиш и да искаш. Него, себе си, любовта. Да се опитваш да си по-добър всеки ден. Заради него, заради себе си, заради това какво ще бъде утре.
Защото да обичаш е умение. За да се влюбиш трябва да си позволиш да го направиш. Да не те е страх от отражението ти в очите на другия. От начина, по който ще усетиш себе си в миговете, в които ти се струва, че той е по-важен дори от теб самия. Тези мигове променят човешки животи. И придават смисъл. Любовта си е там, в нас. Просто чака да се появи някой, който да я събуди.
Любовта е всичко по две, но преди това е в единствено число. После се появява някой, който я събужда и заедно я умножавате по две. Някой, на когото позволиш да го направи.
Вероятно всеки ще обича няколко пъти в живота си. И всеки път ще си мисли, че е за последно. Но не винаги ще е. Защото умението да обичаш го носиш в себе си. Любовта също. Тя винаги ще бъде там, за тези които искат да я дават.
НАЗАД
