Често се случва точно, когато решим, че нещата в живота ни се подреждат, той да ни изненада с нещо неочаквано и обикновено съдбоносно. Важното в такива моменти е да бъдем силни, да видим урока в трудното преживяване, да си време, за да размислим и да се запознаем с една много по-силна и добра своя версия. Точно такъв е случаят на Бени, с която общ проект ни срещна преди няколко месеца. За момент тя се загуби от полезрението ни и се оказа, че тя е преживявала точно такъв момент. Сигурни сме, че нейната история ще ви накара да се замислите и да запомните този пост.
"Преди месец, на 11 май, бях втора смяна на работа. Отскоро съм в БТА и още щом разбрах, че са ме одобрили за поста, започнах да се радвам, че най-сетне маршрутът ми до работа ще позволява придвижването с колело. С Иван, приятеля ми, се бяхме разбрали да гледаме светлинното шоу на НДК с по кутия хапване от Wok to walk. Вечерта се очертаваше хубава, с изключение на схлупеното небе, което обещаваше дъжд. Малко преди 8 яхнах новото си старо Peugeot и подкарах през Борисова. С Иван щяхме да се чакаме направо пред НДК. Тогава все още нямах представа, че на един от пешеходните светофари ще ме блъсне кола.
Честно казано, не искам да разказвам подробности около самия инцидент, защото ще ми е за хиляден път. Не желая да обвинявам или да търся съчувствие – за първото си има следователи и съд, а второто получих в изобилие и то не само от семейство и приятели. Искам само едно: да ви накарам да запомните този пост.
В резултат на блъскането, ръката ми се счупи малко над лакътя. Беше адски разместена и усукана, затова се наложи операция. Сега в костта си имам двайсетсантиметров пирон, който ще бъде изваден от нея с повторна операция след около година. Оказах се късметлийка. Още в момента, в който се приземих на асфалта, през ума ми се стрелна: „Боже, боли ме само ръката“. Други не са такива щастливци.
На следващия ден щях да се разходя след работа и да почета в парка. Два дни след катастрофата трябваше да замина за Холандия със сестра ми. Планирах да довърша редакцията на една книга през следващата седмица, защото, слава богу, ми бяха удължили срока. В края на лятото с приятеля ми планирахме пътуване до Рим, което вероятно няма да се състои, защото ми е трудно да издържам на много ходене. През септември щях да завърша изпитателния си срок на новата работа. Планирах да продължа с тренировките, които тъкмо си бях наложила да правя всеки ден, цяло лято, та дано и след това. Планове, планове и пак планове, които заминаха в кофата заедно с разрязаната ми от хирурга тениска. Една секунда беше достатъчна, за да сложи края им.
С това искам да отправя към всички, които ще прочетат този текст, нещо като съвет: не си правете много планове. Адско клише е, че трябва да се живее за момента, но клишетата са станали клишета точно защото съдържат голяма доза истина. Най-далечният ми „план“ за момента е да отида на сватбата на приятелка, която ще се състои след 10 дни. Не знам дали ще мога да танцувам, дали ще издържа до толкова късно, колкото ми се иска, и не знам какво, по дяволите, ще облека, при положение, че навличането на рокля с тази ръка в момента е мисията невъзможна. Но пък се радвам, че съм със счупена ръка, а не крак, таз или по-лошо – глава, защото ще мога да бъда там в един от най-важните моменти в живота й. Всичко останало е bull shit.
Откакто не си правя много планове, се наслаждавам на неподозирани неща – че ако реша, ей сега мога да изляза и да се разходя в парка; че пръстите и китката ми работят достатъчно добре, за да напиша този текст, макар и на два пъти; че мога да се изкъпя сама (повярвайте ми, това е голяма работа); че мога да гушна племенника си с дясната си ръка. Всичко това звучи смешно, когато си в добра форма, и може би затова дори не му обръщаме внимание. Какво значение има, че можеш да пишеш на компютър, когато имаш още 3765 неща да свършиш днес?
Вероятно започнах да звуча прекалено сантиментално. Все пак травмата ми не е кой знае какво, има милиони по-тежки заболявания по света. Но целта на този текст не е да си придавам излишна важност, а да ви накарам да се замислите за малките неща, преди да ви се случи нещо, което да ви ги отнеме. Защото когато това стане, всички планове, всички уж големи и важни части от ежедневието ви моментално губят значението си. Запомнете този пост и всеки път, когато умът ви изиграе номера да замисли нещо за след повече от 10 дни, сетете се за него и си кажете „майната им на плановете“.
А аз отивам да си взема един блажен душ, преди да изляза и да се разходя въпреки лошото време. Просто защото мога."
*Текстът е публикуван с разрешението на Бени, а оригиналът е публикуван в блога й justbeni.com
НАЗАД
