Да, срамуваме се. Срамуваме се от детето в нас. И се опитваме да го изтласкаме. Някъде там, в някое далечно кътче на сърцето си. За да го посещаваме, когато решим. Особено в дни като днешния. Да го посещаваме,... но то да не може да ни посети.
Защото, оправдаваме се, времето и моментът невинаги са подходящи. Защото настроението невинаги е подходящо. Защото мястото невинаги е подходящо.
И защото вече не сме деца. Казваме си го почти с гордост, а би трябвало единствено и само със съжаление. Вече не сме деца. Пораснахме. Станахме сериозни. Със сериозни цели и сериозни мисли. Със сериозен живот.
И престанахме да се забавляваме. Престанахме да се смеем без повод. Престанахме да тичаме боси по поляните. Престанахме да сме себе си.
Престанахме да танцуваме в дъжда, за да не развалим прическите си. Престанахме да ядем бисквитки с мляко в леглото, за да не изцапаме чарпафите си. Престанахме да лежим в тревата, за да не ухапе нещо телата ни..
Престанахме да правим всички онези "несериозни" неща, за което си намерихме "сериозни" доводи. Доводи, че не са подходящи за нас. И изведнъж се оказа, че нищо забавно не е подходящо за нас. Оказа се, че радостта не е подходяща за нас. Оказа се, че старостта, онази емоционалната, е най-подходяща за нас...
Да, оказа се, че се превръщаме в старци. Старци, дегизирани като улегнали млади хора. Старци, които са вечно недоволни, вечно мрънкащи, вечно уморени. Старци, които нямат енергия и желание за нищо. Защото нямат живец за нищо...
А ако само можехме да си спомним... Ако можехме да си спомним какво значи да гледаш на света през очите на дете. Ако можехме да си спомним какво е да вярваш в себе си, както вярва едно дете. Ако само можехме да си спомним...
Можем, нали?
Aвтор: Гергана Лабова
НАЗАД
