Според статистиката 15% от всички майки страдат от следородилна депресия, но този процент включва само майки, които са си „признали” и които са били диагностицирани, а колко ли са всички онези жени, които не го признават от срам и се борят сами? И докато за следродилната депресия се говори все повече, депресията по време на бременност все още не е достатъчно разисквана, въпреки че от нея страдат около 10% от бъдещите майки.
Британи Скала е една от тези майки. 26-годишната австралийка ражда дъщеря си Милена Грейс през септември, но наскоро разкрива, че бременността ѝ е била далеч от „най-щастливото” време в живота ѝ.
Това е нейният откровен разказ:
„Има много информация за следродилната депресия, но почти никога не се говори за депресията по време на бременност, въпреки че 10% от всички бременни жени се сблъскват с нея. Защо е така? Дали защото сме уплашени да признаем, че предполагаемо най-щастливото време в живота ни, всъщност понякога изобщо не е такова?
Моят случай беше такъв.
Започнах да се чувствам ужасно и получавах гадене още преди да разбера, че съм бременна. Още в третата седмица се чувствах зле. Болките се влошаваха ден след ден, постоянно ходех до болницата. Седмици и месеци наред се нижеха пред очите ми, а аз бях толкова болна и отпаднала, че не можех да ходя, заспивах на пода в банята и лежах там, докато партньорът ми не се прибереше от работа и не ме занесеше в леглото. Мисля, че тогава започна депресията ми. Така и не изпитах „радостта” от това да съм бременна, не се вълнувах за бъдещето.
През първите 12 седмици вече бях свалила 10 кг, защото не можех да се храня и повръщах всичко, което слагах в устата си.
Около 20-ата седмица имах кратка почивка от болките, докато пътувах до Европа. Под „почивка” имам предвид, че повръщах само 3-5 пъти на ден, а не 5-15 пъти. Около 28-ата седмица бях диагностицирана с депресия и ми изписаха безопасни антидепресанти. Постепенно спрях да работя напълно и все повече се дистанцирах от света около мен.
Заради тежката депресия трябваше да ходя на лекар всяка седмица и всяка седмица плачех и молех гинеколога ми да ми помогне. На една от тези визитации, когато бях в 36-ата седмица той разбра, че аз и тялото ми вече не издържаме и решихме да направим цезарово сечение в 37-ата седмица.
Бременността трябваше да е най-радостното и вълнуващо време в досегашния ми живот. Предполагаше се, че тогава трябва да се свържа емоционално с бебето ми. Но това не се случи. Ето откровено какво беше за мен бременността:
- В първия триместър ми беше трудно да почувствам връзка с бебето ми, защото не знаех дали мога да издържа на всичката болка. Страхувах се, че ще загубя бебето и затова няма смисъл да се привързвам. Освен това бях гневна, че се чувствам толкова разбита и болна.
- Въпреки че ми е трудно да си го призная сега, докато гледам малката ми дъщеричка, през ума ми минаваха мисли за аборт. Болките продължаваха и се страхувах, че никога няма да спрат. На по-късен етап от бременността ми започнах да се чувствам виновна от тези мисли и това още повече влоши депресията ми.
- Откакто се помня не харесвам тялото си и винаги съм имала проблеми с образа в огледалото. Бременността още повече влоши тези проблеми – коремът ми растеше, появиха ми се стрии, не можех да тренирам, да бъда силна, а хората се бяха фокусирали върху корема и външния ми вид. Исках да скрия тялото си, за да спрат всички коментари. Но каквото и да правех, хората продължаваха – коремът ми беше толкова „малък”, бях „твърде слаба” и според тях не се хранех. Постоянно трябваше да се извинявам, да обяснявам. Сега проблемът беше, че съм твърде слаба, а не твърде едра, както някога, но все пак цялото внимание ме притесняваше.
- Струваше ми се, че бременността няма край. Всеки ден се събуждах с надеждата днес да съм по-добре, но очакванията ми никога не се оправдаваха. Затова, вместо да се наслаждавам на преживяването, нямах търпение да свърши.
- През първия триместър бях на автопилот – събуждах се (ако бях успяла да заспя), ядях, повръщах, заспивах, събуждах се, ядах, повръщах, заспивах и т.н., и т.н. Бях лишена от всякакви емоции. Понякога лежах с дни в леглото и не ставах до 6 следобед.
- Така и не се привързах към бебето в корема ми... и затова се страхувах, че няма да мога да я обичам, когато се роди.
По време на бременността ми бях объркана, дистанцирана, изтощена и болна, но въпреки всичко това пак бих преминала през всичко това за дъщеря ми. Тя промени моя живот и този на партньора ми, тя ме направи по-добър човек. Въпреки че бях депресирана по време на бременността, след това Мили ми помогна да се преборя с много демони в живота ми.
Искам да се обърна към всяка бременна дама, която страда от депресия: Искам да знаеш, че не си сама. В теб расте едно прекрасно бебе, а ти си всичко за него. Не знам колко лошо е състоянието ти, но трябва да знаеш, че и аз имах много съмнения и притеснения – съмнявах се, че мога да бъда добра майка, съмнявах се, че мога да обичам детето си, съмнявах се, че мога да се грижа добре за нея, но в мига, в който я взех в ръце за пръв път, почувствах любов като никоя друга на този свят – най-накрая бях намерила частица от мен и знаех коя съм и какво искам.
Като за финал искам да кажа на всяка жена, която страда от депресия, независимо дали е бременна или не – не трябва да се срамуваш от тези чувства, не трябва да изпитваш вина. Опитай се да не се дистанцираш от всичко, обърни се към приятелите си, любимия или семейството си за помощ. Ако имаш нужда, не се притеснявай да се обърнеш и към професионалист - по време на бременността говорих и с психолог, и с психиатър и мисля, че тези разговори помогнаха не само на мен, но и на нероденото ми бебе.
С обич,
Британи”
