„Бях много затворено дете. Мразех тялото си и толкова се срамувах от него, че исках да потъна вдън земя, да стана невидима в мига, в който стъпя на плажа. Но след време приех тялото си, защото, извинете ме за клишето, тялото е моят храм. Въпреки че е слабо и не издържа на силна болка, то е истинско, то е мое. Отне ми много време да се убедя, че и аз мога да нося модерни дрехи, и аз мога да нося бански, и аз мога да бъда красива.“