Риалити звездата Джейми Отис се чувствала сама, след като загубила бебето си. Сега тя открито говори за процеса на скърбене и защо нашето общество трябва да спре да третира аборта като тема табу.
Първият път, в който видях съпруга си Дъг, вървях към олтара на нашата сватба. Бяхме участници в първия сезон на експерименталното риалити шоу "Женени от пръв поглед" и както всички звезди на шоуто, се бяхме съгласили да се омъжим за човек, избран за нас от експерти по връзките. Връзката ни не започна добре, но след като живяхме заедно пет седмици, се заобичахме. Решихме да останем женени.
След една година брак, повдигнах темата за родителството. Наистина исках да бъда майка, но Дъг каза, че не е готов да има деца, докато не изживее няколко диви приключения. Затова си направихме списък с неща, които трябва да направим, преди да имаме дете и продължихме да се наслаждаваме на някои невероятни преживявания като въздушна йога, скачане с парашут и плуване с акули. Станахме по-близки с всяко изпитание. След като завършихме списъка, Дъг се чувстваше готов да разширим своето семейство.
Бях сама вкъщи, когато разбрах, че съм бременна. Тичах надолу по стълбите на празната къща, обляна в сълзи и с най-глупавата усмивка на лице. Не исках просто да се обадя на Дъг и да му кажа невероятната новина. Човекът, който обича тръпката от това да скочи с парашут от самолет, със сигурност би искал да научи, че ще става татко по друг начин. Затова реших да го изненадам.
Поставих камера и сложих три подаръка на масата, всеки от които подсказваше за хубавата вест. Качих видео от разкритието в YouTube канала си, за да може приятелите и семейството ми да споделят нашата радост.
Знаците за бедата
Кървях периодично по време на бременността, но всеки ме уверяваше, че няма за какво да се тревожа. Сестра ми, която е медицинска сестра, ми каза, че е напълно нормално за някои жени да кървят. Винаги бях скептична, но след всеки преглед и ултразвук, виждах, че бебето ми е добре. Казвах си, че трябва да спра да се притеснявам за това и просто да се наслаждавам на бременността. Това е новото нормално за мен, мислех си.
На 18 юни, бях в Маями, за да водя "Женени от пръв поглед: Без филтър", където си говорех с двойките от шоуто за това как се развиват взаимоотношенията им. Тогава преживях по-тежък от обикновеното кръвоизлив. Бях загрижена, затова отидох в спешното отделение. Съпругът ми Дъг прелетя от Ню Джърси, за да бъде с мен. Получих много задълбочен ултразвук, подобен на фетална морфология, който обикновено се прави в 20-тата седмица от бременността. Имаме снимка на неродения ни син, който се движи - и е напълно наред. Лекарят също така провери дали нямам преждевременно разкъсване или разширение. Всичко беше наред.
Когато се прибрах у дома, отидох до гинеколожката си. Тя ми направи бърз преглед и каза, че бебето изглежда добре, но ми препоръча да се срещна със специалист по високорисковите случаи, тъй като бях във втория триместър, а все още имах кървене. Дъг и аз запазихме час на 2 юли, кървенето беше напълно спряло в този момент и бяхме много оптимистично настроени. Дори планирахме парти, на което да разкрием пола на партито и буквално бях във Фейсбук, създавайки "събитие" по случая, когато влизахме в кабинета на лекаря. Този доктор, когото не познавах изобщо, погледна нероденото ни бебе на монитора за минута или по-малко и каза: "Прогнозата е лоша. Има много малко околоплодна течност. Препоръчваме ви да прекратите бременността".
Бяхме шокирани. Всички останали казваха, че всичко е наред. Не вярвахме, затова си насрочихме среща с друг лекар в същата болница за следващата седмица. В същото време, потвърдихме участието в телевизионно ток-шоу. На 5 юли обявихме на живо, че очакваме дете.
Но втория специалист по високорисковите случаи каза същото нещо: че трябва да прекратя бременността си. Нямах никаква околоплодна течност. Плодът се нуждае от нея, за да расте и да се развие по здравословен начин. И въпреки това моето бебе все още имаше пулс. Той все още бе жив. Всичко това ми идваше в повече.
Започнах да търся различни блогове, за да видя дали всички други бъдещи майки са преминали през нещо подобно. Нямаше много информация, затова просто почнах да търся съвети. Четох, че кокосовата вода може да бъде полезна. Не знам много за бременността, но знам, че особено в началото, почивката на легло, лежането на една страна и добрата хидратация са важни неща, ако бебето е в затруднено положение. Може да изглежда наивно сега, но Дъг и аз опитахме всичко възможно, за да "поправим" ситуацията.
Най-трудното решение в живота ни
Третият и четвъртият лекар потръдиха това, което предишните двама казаха - прогнозата беше лоша. Бебето няма да може да се развива така, както трябва и ако оцелее, най-вероятно ще има мозъчно увреждане и няма да може да вижда или чува. Решението се сведе до това дали искаме да дадем шанс и да видим дали синът ни ще се развива правилно. Предизвикване на раждането не беше опция, защото току-що бях влязла във втория триместър. Беше твърде рано, за да го спасим. Ако бях в 24-тата седмица, нещата щяха да стоят различно. Бебето щеше да може да се развива извън утробата. Имаше много сценарии, които трябваше да обмисля. Лекарите ми казваха, че не е задължително да прекратя бременността, че може да изчакам и да видя какво ще се случи, но ме беше страх, защото бях чела блог пост от една жена, която е била в подобна ситуация и избрала да види каква ще бъде бременността й. Сега детето й е приковано към инвалидния стол и се храни през тръбичка. Той няма качествен живот. Тази жена пише, че споделя опита си, не защото не обича детето си, а защото го обича много и ако е знаела, че то ще страда толкова, е щяла да вземе различно решение. Трудно е да гледаш как детето ти се мъчи ден и нощ. Дъг и аз обмислихме внимателно тази информация, преди да вземем най-трудното решение в живота си.
Опитахме да бъдем безкорирстни в решението си. Не искахме да дадем на детето си живот, изпълнен със страдание. Молихме се много. Дъг се чувстваше, че би било егоистично да се надяваме за здравето на това дете, когато всеки един лекар ни казваше, че няма да има качествен живот.
След съветите на четвъртия лекар, решихме да прекратим бременността. Тъй като бях в 17-тата седмица, нямаше да мога да родя. Той беше малък, достатъчно малък, за да се побере в ръцете ми и беше посинял. Успяхме да го подържим, да го целунем и да се сбогуваме. Наистина съм благодарна за това, защото сега някои хора покрай нас се държат, сякаш първото ми дете никога не е съществувало. Това наистина ми къса сърцето.
Направихме и снимки на сина си. Мислех си да ги споделя в блога си, но не го направих, защото знам, че хората ще искат да изкажат мненията си - добри и лоши. Много бих искала да получа подкрепа, но не мога да понеса мисълта, че ще позволя на коментиращите да кажат и нещо негативно за сина си. И след това си помислих - ами другите жени, които са изгубили децата си и искат да споделят техни снимки? Някой трябва да бъде пръв, за да може и другите да се почувстват, че могат да споделят. Не искаме това дете да бъде забравено, защото никой друг не е имал възможността да го види.
Направихме кутия със спомени, в която събрахме всички ултразвукови снимки на нашето бебе, стъпчиците му, отпечатани върху картон, одеялото, което ни дадоха в болницата и спомени от деня, в който казах на Дъг, че съм бременна. Да опиша и документирам всички чувства, които изпитвах от времето, в което разбрах, че съм бременна - дори и нещастните като сутрешното гадене - ми помагат да си спомня детето си. Той не може да си отиде от мислите ни само защото никога не е бил роден. Надявам се, че сега е на небето, подскача по облаците и е щастлив, защото знае, че е бил искан и обичан.
Равносметката
Дъг се върна на работа на следващия ден. Чувствах се толкова самотна и не бях съвсем наясно защо. Въпреки че Дъг, семейството му и сестрите ми бяха до мен, аз се чувствах сякаш никой не разбира през какво преминах и че просто ме съжаляват. Никой не познаваше това бебе така, както аз.
Реших да пиша за аборта в блога си. Това е най-доброто, което можех да направя в момента. След като публикувах чувствата си, с мен се свързаха много жени, които са преминали през подобни преживявания. Беше успокояващо и започнах да се чувствам по-малко самотна. Да прочета историите на тези напълно непознати дами, потвърди, че не реагирам пресилено. Съпругът ми беше в състояние да се върне на работа, защо аз да не мога да контролирам емоциите си също толкова лесно? Изглеждаше сякаш само няколко дни след загубата, семейството ми очаква от мен да бъда нормален човек и просто да продължа оттам, докъдето бях стигнала, но аз просто не знаех как да го направя.
Хората около мен, които имаха добри намерения, се опитваха да ме утешат, като ми казваха неща като: "Поне знаеш, че можеш да имаш дете" или "Поне не си била в толкова напреднала бременност", но всичко, което аз си мислех беше - "Ти шегуваш ли се?!". Дори нещо толкова безобидно като: "Това е Божията воля, всичко се случва с причина" - всеки, който казва това, трябва да знае, че не е никак успокояващо. Няма никаква съпричастност в това изречение. Все едно да кажеш: "О, просто опитайте отново. Това се случва на толкова много жени".
Подобни коментари бяха последното нещо, което исках да чуя, когато това бебе, което очаквах с нетърпение и което беше съвсем истинско за мен, току-що ми бе отнето. Бях ядосана. Помрънках за това в блога си, но сега, когато се върна назад, се чувствам зле за хората, които наистина просто са се опитвали да намерят точните думи и не са знаели какво да кажат. Това е трудно. Няма думи, които може да изречете, за да облекчите болката.
Ако кажете просто "Никога не съм преживявала това, нямам идея как се чувстваш, но ако имаш нужда да поговорим, тук съм" е достатъчно. Да слушате и да бъдете рамо, на което страдащата майка да поплаче, е достатъчно. Това е най-голямата утеха, която можете да предложите. Не се опитвайте да запълните тишината с един куп думи. Не очаквайте жената да се почувства по-добре след един разговор или няколко дни - или дори няколко седмици. Това не се случва.
Хората не знаят как да покажат своята съпричастност за жената, която току-що е преживяла своята загуба. Дори и съпругът ви може да не знае какво да каже. Съпругът ми тъгува по свой собствен начин, който аз не разбирам. Но това не означава, че и той не е ранен. Просто търси начина да преживее всичко.
Абортът е тема-табу в нашата култура - това е нещо, което искам да променя. В мига, в който споменете, че сте преживели загуба, можете да видите изписано на лицето на другия човек, че иска да избяга, защото това е последният разговор, който би искал да води. Не искат да го обсъждат изобщо.
И вие не искате да повдигате темата, защото не искате да карате някой да се чувства неудобно. Това е противоречива тема, защото единствените хора, които са готови да говорят за това, са хората, които вече са го преживели. Можете да говорите за смъртта на баща, дядо или дори за съжаление на по-голямо дете и хората реагират, защото са познавали този човек. Повечето хора са преминавали през този тип загуба. Те са чувствали болката и я разбират. Бащата на роденото дете разбира болката, през която майката преминава, ако това дете почине, но ако една бъдеща майка преживее спонтанен аборт, никой не знае какво изпитва, освен самата тя.
Няколко дни след като го изгубихме, Дъг и аз кръстихме детето си. Не искахме да го наричаме просто "бебе", защото той беше личност за нас. Имената, които обмисляхме за първородното си дете не ни се струваха подходящи, тъй като той стана толкова по-специален за мен, че останалите имена не ми се струваха подходящи. Исках да е нещо значимо. Ето защо се спряхме на Джонатан, тъй като означава "дар от Бога". Не знам защо Бог ни даде това дете, само за да ни го отнеме, но той все още е дар от Бога за нас. Когато кръстиш детето си, споделяш с всички останали, че той е истински. Това е повече от 17-седмична бременност, която приключи преждевременно. Това беше бебе, което обичах. Неговото име е Джонатан и той е мой син.
