Замисляли ли сте се някога, че много често вашите реакции, мисли и действия са предизвикани от едни и същи модели на поведение. Тези модели от своя страна в много случаи са резултат от стари травми, наранявания на душата и сърцето. Точно затова поговорихме с приложния психолог Мартина Генкова – Иванова. Мартина помага на хората да намерят своя личен и уникален път, по който да открият и разгърнат изцяло потенциала си. Тя е създател на един от най-посещаваните блогове за личностно развитие - www.svoizbor.com.

В това интервю, Мартина ще даде повод за размисъл, ще ви подскаже какви са техниките за един по-общ поглед над всички наши проблеми и ще даде ценни съвети на всички родители, които се стремят да не травмират децата си.

Доколко травмите, които сме преживели ни действат на подсъзнателно ниво?

Всички сме преживели емоционални травми в някакъв момент от живота ни. Голяма част от тях са неосъзнати и забравени – още в ранните детски години. Проблемът е не самата травма, а убежденията които тя формира и оставя в нас.

Когато говорим за травми, сме склонни да си представим нещо голямо, силно разтърсващо което е преобърнало живота ни. Но не е нужно да е нещо забележимо и огромно от гледна точка на съзнателния ни разум. Едно малко детенце например може да се е почувствало изоставено, защото родителите му са го оставили да плаче половин час, а то се е уплашило от нещо, което само то си знае. Една наглед съвсем обичайна и безобидна ситуация. Но в крехкото детско съзнание се отпечатва убеждението „Аз не съм обичан, няма смисъл да изразявам на висок глас потребностите и чувствата си, защото никой не се интересува от тях“.

Това, разбира се, е подсъзнателен процес и убеждениетo остава запечатано и скрито дълбоко в подсъзнанието. След това в продължение на целия живот на човека, то може да се проявява в ежедневните избори, които той прави, в модела му на поведение, който се повтаря отново и отново в различни ситуации. Човекът проявява силна резервираност в комуникацията си, има задръжки в  изразяването на чувствата си или пък връзките му все приключват по странен и неудачен начин. Това остава за съзнателния ум една мистерия, някакъв лош късмет, карма, крив характер, който самият човек не разбира. А без да подозира, в подсъзнанието му се е капсулирало неосъзнато убеждение, което управлява поведенческите му реакции.

Това разбира се е само един пример. А травмите, които преживяваме и

Ето затова учените твърдят, че над 90% от съзнателното ни поведение се управлява от подсъзнателни програми. 

Това често оставя в нас чувството за безпомощност и недоумение „Добре де, защо правя така – знам, че не е добре, но го правя отново и отново и то е по-силно от мен“.

Убежденията и вярванията наистина са програми. Но добрата новина е, че те подлежат на промяна и подмяна. Само трябва да ги потърсим в подсъзнанието – чрез съответните техники, разбира се.

Влияят ли психическите травми на тялото ни?

О, да. Човек е триединство – душа, дух, тяло. Вече за никого не е тайна, че това са взаимосвързани системи, скачени съдове. И ако мислите, емоциите и убежденията оказват влияние върху здравето или липсата му, нима едно трайно запечатало се в нас, пък макар и неосъзнато убеждение, страх, фобия – няма да оказва влияние и на тялото?

В практиката си съм се сблъсквала с не малко случаи на физически заболявания, доказано индуцирани от емоционален стрес и свързаните с него убеждения. И след определен брой сеанси с различни методи работещи с подсъзнанието, болестите като по чудо се стопяват. Говоря за хронична хипертония, фобии, алергии, кожни заболявания, дисфункции на различни органи и системи в тялото, та да стигнем дори до страшни болести като рак, считани за нелечими.

Може травмата да е дълбоко заключена и да не оказва влияние върху човека за дълъг период от време. Но нещо което подсъзнанието асоциира с това преживяване изведнъж се случва и отключва този спомен – и той веднага започва да дава отражение върху поведенческите модели, върху тялото. И човек се чуди „Това пък сега откъде ми дойде на главата?“

Истинска класика е как човек преживял травма свързана с изразяването (например дете на което непрестанно му е крещяно „Ти да мълчиш, в дома на родителите си нямаш думата“), да развие болест на щитовидната жлеза. Или друг случай от моята практика – човек преживял предателство от близък и обичан човек, развива подсъзнателно убеждението, че да се доверяваш, обичаш и общуваш с хора е опасно – те могат да те наранят. И развива болестно състояние на стомаха, заради което този човек е принуден да си стои вкъщи и да не общува много с хора, защото го е срам от симптомите и проявлението на тази болест – те могат да го изложат. Тръгваме да лекуваме стомаха, а стигаме до травмата с предателството, която знаем как да изцелим. И болестта започва да отстъпва.

И всичко това, което реално го има на физическо ниво, се лекува само с работа с подсъзнанието, без прилагането на каквито и да било медикаменти и терапии. И това е доказано вече в практиката. 

Доколко травмите пречат на креативността ни и на отношенията ни с околните?

Могат да бъдат голяма спънка. Най-вече защото са неосъзнати и дори да сме изчели един куп книги и съзнателният ни ум да знае какво се случва, той не може да промени нещата. Ето друг случай от практиката ми – млад, ерудиран, много начетен мъж страдащ от опасно високо кръвно, паник атаки, безсъние, е наясно на съзнателно ниво, че тревожните му мисли предизвикват тези физически симптоми. Но е абсолютно безсилен да овладее тези мисли. Защото ключето е в подсъзнанието, в стара травма, която работи като малко моторче. 

Причините за почти всички спънки в живота ни могат да се окажат в стари и неосъзнати емоционални травми.

Страхът и неувереността да говорим пред аудитория, чувството за малоценност, различни фобии, неуспешни връзки, деструктивни поведенчески модели, проблеми в професионалната и личната ни реализация, та дори пробивите във физическото ни здраве.

Как да разпознаем знаците на стара травма, която се “обажда” сега?

Най-ясно разпознаваемият сигнал е, когато нещото което ни тревожи и не харесваме в живота си, се случва отново и отново – под различна форма и сценарий, но в същността си е еднакво. Търсим цикличност, повтарящ се модел, нещо което присъства в живота ни, но ни е трудно да се преборим с него. Нещо което ни е застигнало “изневиделица” и каквито и разумни мерки да прилагаме – не си отива. А не си отива, защото не се влияе от методи работещи на съзнателно ниво.

Как бихме могли да отработим една стара травма?

Има различни техники и методики, които да сработят в една или друга комбинация – било то регресия, медитация, техники за емоционална свобода и други похвати от енергийната психология. Аз прилагам различно съчетание от тези методики в зависимост от конкретния случай. Човек може и сам да си помогне разбира се – дори специализираната информация вече е масово достъпна, не е само за терапевти и практици. Но когато се работи с подсъзнанието, винаги е по-добре да има някой, който има поглед отстрани и може умело да те поведе из дебрите на подсъзнанието.

Каквито и методи да избере човек, нека те да работят с подсъзнанието. Защото тези травми могат да бъдат изцелени само и единствено там.

Кои според теб са трите най-тежки травми, които може да преживее един човек?

Трудно е да се посочат, защото всяка травма носи различно значение и отпечатък, носи индивидуална информация за всекиго. Има наистина тежки преживявания свързани с физическо и психическо насилие и те оставят дълбоки отпечатъци в човек.

Но ако трябва да обобщя кои са най-често срещаните и типични убеждения и поведенчески проблеми възникващи след различни травми, то това са:

  • “Аз не съм обичан и не съм достатъчно ценен” - води до проблеми с общуването, доверието, реализацията.
  • “Не съм достатъчно добър” - води до ниско самочувствие и неспособност да преследваме високи цели. Сами се принизяваме и не си даваме шанс за нещо по-добро в живота
  • “Моето мнение не е важно” - Оставяме някой друг да взима решенията за нас и да ръководи живота ни. Не смеем да изразим своята истина, да попитаме, да поискаме, да възразим. Все някой ни мачка.

Едни от най-тежките травми са детските такива, можеш ли да дадеш няколко практични съвета на родителите, които често не осъзнават, че травмират децата си?

Детската психика е много крехка и не винаги можем да предотвратим възникването на неосъзната травма, съответно убеждение. Може детето да наблюдава гръмотевична буря (пак реален случай от практиката ми), да се уплаши от гръмотевица и да реши, че живота му е застрашен. И в зряла възраст се появява поведенчески модел, при който човек се разтреперва и предава волята си пред всеки, който така му повиши тон, че наподобява  звука от гръмотевицата.

Но разбира се, в по-голямата си част, можем да бъдем осъзнати как общуваме с децата си и какви семенца посяваме в подсъзнанието им. Те могат да бъдат деструктивни, но могат и да пораснат в положителни и утвърждаващи убеждения.

И тези семенца се засаждат още в утробата – много е важно майката да е спокойна, хармонична, да не се поддава на депресивни и тревожни мисли, особено пък по отношение на малкото човече, да общува с него.

После – време е да оставим в миналото митовете наложени от “специалисти” като д-р Спок, чиито безценни съвети травмираха няколко поколения.

Бебето не плаче защото ни манипулира – това е единственият му достъпен и възможен начин да комуникира с нас, то дава сигнали, които ние или искаме да чуем или не. Ласката, отклика на неговите нужди, близостта с родителя – това са основополагащите камъни на неговото същество.

Детето има нужда от нашата подкрепа, окуражителни думи, от свобода на мислене и изразяване, откривателство, любов, физическа ласка. Критиките, нагрубяването и “срязването” в стил “Ти да мълчиш”, “Защото така ти казвам”, семейните скандали между родителите – всичко това може да посее трайни негативни убеждения, които после да са препъни камък в живота му.

Твърдиш, че огромна част от нещата, които вършим в ежедневието си са определени от автоматизирани програми, как можем да ги разпознаем и да ги обърнем в своя полза?

 Както вече казах – едни от най-явните признаци са повтарящите се негативни модели, необясними страхове, фобии, спънки в общуването, изведнъж появили се болестни състояния, които упорито не се повлияват от никакви терапии. Първата и важна стъпка е да си дадем сметка, че имаме проблем, да разпознаем и да си признаем, че той е част от живота ни. И да вземем решение – готови ли сме да се разделим с него. Това е най-трудният момент. Веднъж направили избор за промяна – инструмента за нея сам се появява. Осъзнаването на проблема е важна стъпка и в някаква степен може да се тушира дори и с усилие на съзнателната воля. Но крайното решение винаги води към подсъзнанието – там е коренчето, което трябва да бъде изтръгнато и на негово място да посадим ново зрънце – на положителни убеждения, които да са ни помощници, вместо спънки.

Би ли посъветвала нашите читателки, кои са нещата, които да правят всеки ден, за да не задържат стреса в себе си?

Най-добрата превенция е изобщо да не го допускат в себе си. Защо да лекуват следствия от нещо, като могат изобщо да не си го причиняват? Стресът не е нещо което витае във въздуха и ни се лепва като досаден вирус – неизбежно. Стресът е нещо, което избираме да допуснем или не в живота си. Външните стресови фактори са случки, хора, събития, които гравитират в пространството, те са фон, който ние решаваме дали да позволим да ни докосне и навлезе в емоционалния ни свят или не.

Може да звучи трудно постижимо на пръв поглед, но това е нещо, което се тренира. Умението да запазиш самообладание и хармоничен неутралитет, независимо какви събития се случват във външната среда.

Защото в крайна сметка – те така или иначе се случват, нали? Ако изберем да се ядосаме, уплашим, ако реагираме – това променя ли събитията? - Не, разбира се. Но вече променя нас. И ще попитате “А как да постигнем такъв хармоничен неутралитет?”

Моите лични инструменти са няколко: осъзнаването, че всичко което се случва има Божествен промисъл и е уместно – няма защо да му се напрягам, а се опитвам да разбера какъв урок ми носи; наблюдението – на външните фактори и вътрешния ми свят, мислите и емоциите които възникват; медитация и квантова синхронизация – писала съм и говорила много за онова хармонично състояние на “нулевата точка”; техниките на енергийната психология, които успокояват всяка наченка на стрес; молитва. Когато живееш със знанието, че животът не е нещо което ти се случва, а приключение което ти случваш, тогава външните обстоятелства са само интересен декор, на чиито фон ти разгръщаш филма на собствения си живот.

Можете да присъствате на следващата лекция на Мартина "Холистичeн подход към емоционалните травми", която ще се състои в рамките на Фестивала за личностно развитие “Свободата да бъдеш”. Той ще се проведе на 25 април 2015 г. в София. Повече информация можете да получите тук