Ние сме олигофрени... или уроците на една учителка

През първия ми ден като учителка всичко вървеше добре. Преподаването е песен, реших аз. Но тогава би звънецът за седмия час, последния за деня.
Докато вървях към стаята, чух силен трясък. Когато влязох, видях как едно момче налага друго на пода.

- Слушай, олигофрен такъв! - крещеше момчето на пода. - Хич не ми пука за сестра ти!

- Да не си я пипнал, чуваш ли? - заплашваше момчето отгоре.

Аз се изправих в целия си не особено голям ръст и ги помолих да престанат да се бият. Моментално 14 чифта очи се заковаха върху мен. Знам, че не изглеждах особено убедително. Мятайки гневни погледи едно към друго и към мен, двете момчета бавно отидоха по местата си. В този момент учителят от отсрещната класна стая подаде глава през вратата и изкрещя на учениците ми да сядат, да мълчат и да слушат какво им казвам. Останах да стоя там с усещането за пълна безпомощност.

Опитах се да преподам урока, който си бях подготвила, но насреща ми имаше същинско море от затворени лица. Когато класът си тръгна, задържах момчето, предизвикало боя. Ще го нарека Марк.

Онемяла, аз се свлякох на стола и се запитах защо въобще съм решила да ставам учителка. Нима единственото решение на този род проблеми е да се махнеш? Казах си, че ще остана една година, но след като се омъжа през лятото, ще си намеря нещо по-удовлетворително.

- Отчаяха ви, нали?

Беше колегата, който надникна в стаята ми по-рано. Аз кимнах.
- Не се ядосвайте - успокои ме той. – Преподавал съм на повечето от тях по време на лятното училище. Само 14 са и повечето въобще няма да завършат училище. Не си хабете времето с тези хлапета.
- Какво искате да кажете?
- Живеят в бараки на полето. Деца на мигриращи полски работници. Идват на училище, когато им скимне. Момчето на пода закачало сестрата на Марк, докато берели боб заедно. Днес на обяд пак се наложи да им се скарам. Ако ви създават неприятности, пратете ги при мен.

Докато си събирах нещата, за да се прибирам към къщи, от ума ми не излизаше изразът на лицето на Марк, когато каза:
- Ние сме олигофрени.

Олигофрени. Думата продължаваше да отеква в мозъка ми. Разбирах, че трябва да направя нещо необикновено.

На другия ден следобед помолих колегата ми да не влиза повече в моята класна стая. Исках да се справя по свой начин с тези деца. Върнах се в клас и погледнах един по един учениците в очите. След това отидох на дъската и написах СИНАЖД.

- Това е малкото ми име - рекох. - Разбрахте ли как се казвам?
Учениците отвърнаха, че името ми било „шашаво" и че не са чували такова. Отидох пак на дъската и написах ДЖАНИС. Неколцина измърмориха името ми под носа си, после ме изгледаха странно.

- Да, казвам се Джанис - обясних аз. - И имам трудности с научаването на разни неща, този проблем се казва дислексия. Когато тръгнах на училище, не можех да пиша името си правилно. Не можех да пиша правилно и другите думи, а цифрите просто плуваха из главата ми. Определиха ме като „умствено изостанала". Да, точно така - аз бях „олигофрен". И днес продължавам да чувам онези ужасни гласове и да се срамувам.

- Как тогава сте станала учителка? - попита някой.
- Защото мразя да ми слагат етикети, не съм глупава и обичам да уча. И това ще правим в тези часове оттук нататък. Ако ви харесва да ви наричат „олигофрени", значи не сте за тук. Идете в друг клас. В тази класна стая няма олигофрени.

- Няма да ви жаля - продължих аз. - Ще работим упорито, докато наваксате. И ще завършите училище, а се надявам някои от вас да продължат и в колеж. Не се шегувам, обещавам ви. Не искам повече да чувам в тази стая думата „олигофрен". Ясно ли е?

Учениците сякаш седнаха по-изправени на местата си.
Хванахме се сериозно за работа и скоро започнах да виждам тук-там зрънца надежда. Особено Марк беше много умен. Чух го веднъж да казва на едно момче в коридора:

- Тая книга е много готина. Ние не четем бебешки книжки.
В ръката си държеше „Да убиеш присмехулник".
Минаха няколко месеца и започнах да забелязвам удивително подобрение.

Един ден Марк каза:
- Само че хората продължават да ни мислят за тъпи, 'щото не говорим правилно.

Именно за този миг мечтаех. Сега вече можехме да се заемем усилено с изучаването на граматиката, защото те го искаха.

Мъчно ми беше, че наближава юни. Всичките ми ученици знаеха, че ще се омъжвам и ще се преместя да живея в друг щат. Учениците от класа, с който имах онзи последен час, винаги видимо се вълнуваха, когато ставаше дума за това. Радвах се, че са се привързали към мен, но нещо не беше наред? Дали се сърдеха, че ще напускам училището?

В последния ми учебен ден на влизане в училище ме посрещна директорът.
- Бихте ли дошли с мен, моля? - строго рече той. - Във вашата класна стая има проблем.

И ме поведе по коридора, вперил поглед право напред. Какво има пък сега, питах се аз.

Беше невероятно! Всеки кът беше покрит с китки цветя, букети върху чиновете на учениците и по шкафовете, а бюрото ми беше цялото отрупано с цветя. Как са могли да го направят, зачудих се аз. Повечето от тях бяха толкова бедни, че редовно ги вписваха в училищната програма за подпомагане с дрехи и прилична храна.

По-късно разбрах как са постигнали този номер. Марк, който през почивните дни работеше в местния цветарски магазин, видял поръчките от няколко други мои класове. Споменал за това на съучениците си. Прекалено горд, за да се примири с етикета „беден’’, Марк помолил цветаря да му даде всички „уморени" цветя в магазина. После се обадил в погребалните бюра и обяснил, че класът им се нуждае от цветя за учителка, която напуска училището. Те се съгласили да му дават оставените след всяко погребение букети.

Това обаче не беше единственият засвидетелстван от тях знак на уважение. Две години по-късно всички ученици от класа завършиха успешно училище, а шестима дори спечелиха стипендии за колеж.

Днес, двайсет и осем години по-късно, преподавам в едно много академично училище, недалеч от мястото, където започнах преподавателската си кариера. Научих, че Марк се е оженил за приятелката си от колежа и е станал много добър бизнесмен. Съвсем случайно преди три години синът на Марк попадна в моята група по английски в десети клас.

Понякога ми става смешно, когато си спомня как завърши първият ми ден като учителка. Като си помисля само, че смятах да се откажа, за да се заема с нещо по-удовлетворително.

ДЖАНИС АНДЕРСЪН КОНОЛИ
(Пилешка супа за душата)

НАЗАД