В началото на родителските ни премеждия, със съпруга ми решихме да забраним думичката „Внимавай!“ от общия ни речник. Всъщност опитахме да я забраним за цялото семейство, но се оказа, че тя е вкоренена в ДНК-то на бабите и не може да бъде премахната.
Окончателното решение да премахнем тази привидно невинна думичка дойде след един ден с малкия ни син на площадката. Беше на възраст, в която изпитваше границите на възможностите си – скачаше по пързалките, яхваше оградите като конче и общо-взето използваше тялото си, за да се сблъсква с абсолютно всичко наоколо. Беше изтощително да бдим над него, но по-изтощително беше да казваме „Внимавай!“ всяка секунда. Дори не знам откъде идваха тези думи, сякаш родих, детето поотрасна и един ден отворих уста и от нея започна да излиза тази реплика при всяко движение на момчето ми.
Този ден той беше същинско човешко торнадо и изпитвах нужда да покажа на всички наоколо, че се опитвам да овладея този феномен до лек вятър. Хората ни зяпаха, аз се опитвах да го строявам, но той напълно ме игнорираше, защото според мен смяташе, че думичката „Внимавай!“ означаваше „Продължавай!“.
Тези думи спряха да означават каквото и да било за него – беше като постоянен фонов шум, който казваше „Не ти вярвам, че познаваш границите на тялото си“, което си е самата истина, но не исках той да знае, че си мисли това. Исках той да знае, че не може да прави всичко, но не защото е спрял да опитва, след като съм му казала да внимава.
Младите родители страдат заради цялото поколение на празни възгласи „Внимавай“. Заради поколение родители, което постоянно бди над децата си, уверявайки се, че всичките им нужди се посрещат непрекъснато, превръщайки ги в нервни лигльовци и лигли, които не могат да усетят инстинктите си, а камо ли да им се доверят. „Внимавай“ е бойният вик на родителите-хеликоптери.
А на мен това не ми допада. Бях от тези, но се отписах от групата.
Постоянните възгласи „Внимавай“ казват „Аз съм тук, за да навигирам забавлението ти, игрите ти, автономията ти. Не се налага ти да мислиш за себе си или да взимаш решения за това какво е безопасно. Аз решавам. А ти си просто малкото същество, на което не може да му се има доверие.“
Тези думи само запълват тишината. Затова просто казвайте това, което имате предвид: „Не докосвай горещата тава“, „Помисли колко е далече това и дали можеш да го прескочиш“, „Опитвай се да не разлееш“, „Не бъди глупав“. Или понякога просто не казвайте нищо. Колко може да е трудно? Да отидете на игралната площадка и да не засипвате детето си със съвети какво трябва да прави (с изключение на застрашаващите детето ви и останалите деца ситуации, разбира се). Вероятно в началото ще е много трудно. Вероятно едва ще спирате думите да не излязат от устата ви в момента, в който детето пристъпи навън.
Но също така ще бъде освобождаващо – за вас и за детето ви. Може да скача, може да пада, може и да си счупи някой крайник и да ме мразите.
Но може и да се приземи меко на краката си и да сияе от щастие. Кой знае? За всеки случай никой няма да разбере, ако не спрете да му крещите да внимава през цялото време.
НАЗАД
