2 часа е и барманът взима последните поръчки. Знам, че нищо хубаво не се случва след 2. Знам, че трябва да се прибера, но съм потънала в мисли, мисли за теб.
Чудя се дали и ти го правиш.
И просто така...усещам как съм взела телефона и ти пиша:
„Хей, буден ли си?“
Най-простото съобщение, но в 2 сутринта то звучи различно.
Трябва да си викна такси, но тръгвам по пътя към вас. Ти дори не си ми отговорил, но знам как това ще свърши.
И изведнъж телефонът ми светва. Ти си. Умът ми ми казва да спра. Моли ме да не пипам телефона си, но не го слушам.
„Здравей, тъкмо се прибрах. Искаш ли да дойдеш?"
А аз веднага му отговарям:
„На няколко пресечки съм. До след малко.“
Защо решенията взети след два са толкова лоши?
Вървя към тях и се случва същото. Вече не си говорим. Няма нужда. Това са моменти, в които алкохолът надделява и дрехите се оказват на пода.
Знам, че не бива да го искам, но е толкова лесно.
Харесва ми да лежа в прегръдките ти. Усещането е невероятно.
Но знам и, че това не е моето място. Знам как всичко ще свърши.
Целувам те, викам такси и тръгвам.
Казвам си, че трябва да спра. Заслужавам повече.
Но и двамата знаем, че е лъжа.
2 часа сутринта е. Сама съм и мисля за теб.
НАЗАД
