Няма да се изненадаш и съм сигурна, че ще се разсмееш, ако разбереш, че си счупих и този телефон. Трябваше да извадя стар и да го заредя. Разбира се, в него ти все още беше там. Съобщенията ни от един друг живот. Силната носталгия не закъсня и сякаш се взираше в мен през екрана. Знаех какво трябва да направя. Също така знаех и какво не трябва да правя. Един човек, който е продължил напред не би ги отворил, за да ги прочете, но и двамата знаем, че съм мазохист.
“Ти си великолепна, никога не го забравяй.“
„Снимката ти ме накара да се усмихна, винаги ме караш да се усмихвам. Мисля за усмивката ти..“
„Липсваш ми.“
„Човек може да се изгуби в очите ти..“
„Понякога, когато гледаш към мен се страхувам, че ще видиш твърде много.“
„Някъде прочетох, че Меркурий е ретрограден, разсмях се и се сетих за теб. Всичко зависи от подредбата на звездите, нали?“
„Боли ме като знам, че страдаш.. искам да намериш щастието.“
„Бях толкова нервен преди да се видим, поради някаква причина винаги съм. Но когато сме заедно се чувствам сякаш съм у дома. Ти си като дом за мен.“
„Не казвам това, за да те лаская, но ти си най-красивата жена, която някога съм виждал. Това не е просто моето мнение, това е факт.“
„Запази светлината в сърцето си.“
„Тръгнах си от дома ѝ, а може би трябваше да остана. Просто си мислех за теб.“
„Мисля, че светът ти принадлежи, ти си като богиня. Иска ми се да осъзнаеш това.“
„Всеки път, когато получа съобщение от теб се усмихвам.“
„Той не те заслужава.“
„Аз не те заслужавам.“
„Обвинявам се заради това, че не те направих своя, когато имах възможността.“
„Чудиш ли се понякога какво би станало, ако бяхме взели различни решения? Ако не се бяхме запознали с хората, с които сме сега, или тези преди тях?“
„Никога не съм се срамувал от теб, не съм искал да те пазя в тайна. Не исках да те карам да се чувстваш по този начин. Не заслужавам човек като теб, ти си нещо недостижимо.“
„Обичам те заради всичко, което си.“
„Обичах те вчера, обичам те днес, ще те обичам и утре.“
Чудя се дали си щастлив в леглото, в което спиш сега. Тя позволява ли ти да я държиш? Слага глава на гърдите ти и гали ли тази малка част в центъра им с няколко разпръснати косъмчета? В колко други легла си бил, откакто напуснах живота ти?
Това беше всичко, което искаше. Моето тяло беше хотел, който посещаваше толкова често, като най-лоялният му клиент.
Казваше, че никога няма да има ден, в който да не мислиш за мен. Че винаги ще ме обичаш. Започвам да се чудя дали изобщо знаеш значението на някоя от тези думи. Мисля, че ме виждаше повече като нещо, което винаги можеш да докоснеш, да държиш в ръцете си, когато се чувстваш самотен. Никога не можа да ме видиш истински, още по-малко да ме обичаш.
Винаги съм писала за това как любовта ни беше червена. Това е цветът, който изниква в ума ми всеки път, когато се сещам за теб. Червено като червилото, което харесваше и често виждаше останало по кожата ти. Червено като кръвта по устните ми от твоите целувки. Червено като цвета на кожата ми след твоето докосване. Червено като виното, което изля и изпи от тялото ми. Това беше и цвета на петната по килима във всекидневната ти. Червено като лицето ми, всеки път, когато ми говориш. Червено като огъня и страстта в теб.
Червено като моята алена буква.
Нямаше нищо хубаво в чувствата ни един към друг. Нямаше цветове. Нямаше червено. Само черно, като сенките, в които винаги ме държа скрита. Черно като кухината в сърцето ми, която направи, за да се увериш, че никой друг няма да намери място в него. Черно като ужасното чувството, което усещах всеки път, когато те допусках до себе си. Черно като моята силна зависимост към теб. Черен цвят, защото нямаше нищо чисто в думите, които някога си ми казвал, или в някоя от мислите, които си имал към мен.
Разбрах това сега. Мисля, че и тогава го знаех. Но дъхът ти по врата ми, вдишването на косата ми и начина по който целуваше цялото ми тяло, сантиметър по сантиметър, ме накараха да повярвам, че съм твоя. Спомням си, че искаше да се събличам пред теб, като ме караше да обичам тялото и кожата си, и с падането на всяка дреха повтаряше колко съм красива. Това беше опияняващо. Помня как хващаше лицето ми с ръце и ме караше да те погледна, как галеше бузата ми с палец и ми прошепваше, че ме обичаш. Всеки път, когато го правеше, очите ти бяха достатъчно искрени, за да мога да се преструвам, че не лъжеш.
Твоите следи винаги ще останат по цялото ми тяло. Синини, създали се от начина, по който ти и аз правехме любов. Това са като малки доказателства, показващи, че си бил тук, въпреки, че ти никога не си искал да оставяш нищо след себе си. Нося ги гордо, като любимата ми рокля. Но те ще избледнеят, ще започнат да променят цветовете си, докато накрая не изчезнат напълно. А това много прилича на начина, по който се чувствах. Всичко, което можех, беше да чакам до следващия път, когато мога да вляза през вратата ти, за да ме поздравиш с обичайното „Липсваше ми“.
Ако ме видиш сега, ще кажеш ли същото? Забелязал ли си моето отсъствие изобщо?
Знам, че аз бях тази, която си тръгна, без дори да се сбогува. Но вече трябва да знаеш, че винаги съм била слаба пред теб и не бих могла да го направя по различен начин. Трябва да знаеш, че си тръгнах, само защото те обичах прекалено много. Не бих издържала да бъдеш в живота ми дори минута повече, но да не бъда с теб. Не можех да продължа да се поддържам жива от тези малки парчета любов, които така пестеливо ми даваше.
Да те напусна беше едно от най-трудните неща, които някога съм правила.
Прекарвах цялото си време в очакване на публикация от теб в Инстаграм. А когато получих такава, тя направо ме разкъса. Малкото бижу на лявата й ръка, накара сърцето ми да се разбие на хиляди парчета. А стомахът ми сякаш се свиваше от всеки карат. Това беше нейният диамант, толкова голям, бял и блестящ. През всичкото това време очаквах съобщение от теб, в което казваш колко много съжаляваш, в което признаваш, че все още четеш поезията, която пиша и че още ме обичаш, искайки още един шанс. Но истината е, че сега ти си сгоден. А аз написах безброй страници, молейки се да ми помогнат да приема това.
Написах безброй стихове, опитвайки се да изразя всичко, което чувствам към теб. Написах томове поезия за нещата, които бихме могли да бъдем. Толкова съм изтощена. Мисля, че във вените ми липсва мастилото за теб. Повече никога не мога да те карам да ти липсвам.
Толкова съм уморена да бъда така слаба към теб.
Приближавам се до онзи момент, в който осъзнавам, че никога е нямало „аз и ти“. Никога не съм била достатъчна.
Ако някога ме видиш отново някъде, ще разбереш, че не изглеждам по същия начин. Уверявам те, имам същото лице, същото тяло, което някога така обичаше, но ако някога ме видиш отново, ще почувстваш така, сякаш гледаш към непознат. В очите ми вече го няма онзи пламък, вече няма да те гледат така мило. Погледът ми сякаш ще минава през теб, като към един безразличен.
Уморих се да бъда слаба към теб.
Толкова ми омръзна да те обичам.
Не мога повече. Не знам дали вече не те обичам, само знам, че не е същото. Единствено осъзнавам, че не мечтая за живота, който бихме могли да имаме заедно. Не пиша за измислени светове. Не проклинам Вселената, че ме постави в този, в който се чувствам така сама без теб. Само знам, че ако видя така чаканото съобщение или снимка, това няма да промени начина по който се чувствам сега. В настоящето искам различни неща и нито едно от тези неща не включва теб. Те включват всичко онова, което така и не успя да ми дадеш.
Ти и аз винаги сме били като горски пожар, който не можеше да бъде потушен. Винаги сме съществували като пламъци, но никога не горяхме един за друг.
Изморена съм. Приключвам завинаги с теб. Не мога повече.
Затова, ако някога се видим отново, моля те, не ме поглеждай. Обърни се и поеми от другата страна на улицата и бъди сигурен, че ще направя същото.
НАЗАД
