Баща ми вече не можеше да ме познае. Не можеше да познае никого. Всичко започна с нарушения в краткосрочната памет: забравяше въпроса, който току-що са му задали, отговора, който току-що е получил, отново задаваше същия въпрос и пак забравяше, че са му отговорили… Приличаше на стар грамофон, който не спира да повтаря един и същ рефрен. Децата се смееха, възрастните се безпокояха. После нарушенията се задълбочиха и го лишаваха от все по-големи фрагменти от спомените за миналото му. Той помнеше детството си, младостта си, но забравяше последните месеци и дори години. Лекарите споменаваха болестта Алцхаймер, направиха изследвания, потвърдиха диагнозата…
Какво ли си мислеше самият той за всичко това… Той имаше и все още има чудесна съпруга, която го поддържа във всичко. Той също правеше каквото можеше, преструваше се, че всичко е наред, за да не я разстройва излишно. Но положението ставаше все по-сложно, тежко и тъжно. Нарушение в говора. В поведението. Забрави обичайните битови и хигиени навици. Стана агресивен към жена си, която вече не можеше да познае и която упорито оставаше до него. Той я бъркаше с друга жена (моята майка, която почина преди години). Можеше ли да познае сам себе си? Разумът му стигаше до там, че да осъзнава, че губи разсъдък, за да вижда, как части от него умират, колкото да вижда как затъва все повече.
Настана денят, в който престана да се храни и да пие течности. Той умираше. Хоспитализираха го, поставиха тръбички по цялото му тяло, надвиха обезводняването… Лекарите не можеха да го излекуват, но и не можеха да го оставят да умре просто така. Те вършеха работата си, изпълняваха дълга си. Кой друг, ако не те? Децата не могат да вземат решение, свързано с живота на баща им. А той самият вече не беше способен да взема каквито и да било решения. Всичко продължи по старому. После стана по-зле - постъпи в друга болница, от която не му бе писано да излезе...
Веднъж ме попита, какво прави баща ми: беше забравил, че съм му син. После попита дали съм виждал неговия баща, който почина преди 40 години. После вече не питаше нищо. Думите ставаха все по-малко, докато съвсем не изчезнаха. Скоро щеше да навърши 87 години. Той, който беше толкова силен, толкова жив, сега седеше неподвижно в болничната стая, все едно животът в него бе угаснал. Дали страда? Кой знае? Може би вече е забравил къде е, кой е, какво става… Нещастието, за което забравяш, остава ли си нещастие?
Тялото на баща ми не пострада от болестта. Но другите болни, по-възрастните от него дори, с по-тежки заболявания, пак оставаха в по-голяма степен себе си, отколкото той. Те знаеха кои са, а баща ми бе забравил. Да мислиш – това е да помниш мислите си. Да обичаш – това е да помниш хората, които обичаш. Да помниш не е съзнанието ти да се променя, това е самото съзнание.
От гледна точка на философията можех да извлека няколко важни извода. Разумът е паметта, а тя е функция на тялото, която за съжаление е толкова крехка, колкото и тялото, и също като него е подложена на стареене и някога умира...
А за един син... за него поуката е съвсем различна. През всичките тези години, в които аз и баща ми сме се конкурирали, всъщност сме водели една битка, в която няма нито победители, нито победени. Като дете, бях твърде слаб, за да спечеля. Като млад мъж - твърде нетърпелив, незрял, недорасъл. Трябваше ми цял един живот, за да се превърна в една или друга степен в това, в което исках да стана, да се изградя като личност и да порасна. Накрая победата се извисяваше на хоризонта, но за съжаление, твърде късно. Твърде късно... Онзи, срещу когото исках да се боря и който исках да надвия, вече не можеше да се бори, не можеше да се съпротивлява, не можеше дори да се провали... Него го нямаше... Татко го нямаше!
Останаха ми само спомените и онази огромна любов, признателност и възхищение, които изпитвах към него. Остана ми и най-ценното - гордостта, че мога да се нарека негов син!
НАЗАД
