X

Изповедта на един баща към неговия син

от в 17:25 на 12.06.2015 в Всичко за теб | Семейство


Изповедта на един баща към неговия син

Изповедта на един баща към неговия син

Мили сине,

слънчице мое, скъпо, единствено и обично. Моля те, не се сърди, че се обръщам по този начин към теб. Знам, че вече си голямо момче и това сигурно не ти допада, но един ден, когато и ти станеш родител, ще ме разбереш.

Много съжалявам, че именно по такъв повод се налага да ти напиша това писмо, но какво да се прави – майка ти в бързината е забравила отворена електронната си поща и ти, без лоша умисъл, си прочел кореспонденцията ни. Искам да знаеш, че не ти се сърдя за това. Сигурно и аз, ако бях на твое място, щях да полюбопитствам и да надникна. Но ти все пак се помъчи, за в бъдеще да не го правиш. А пък аз, ще кажа на майка ти да бъде по-внимателна и да не ти дава други поводи за изкушение.

Както вече си разбрал, аз тук не работя онова, което ти си мислеше. Глупаво бе, че някога решихме с майка ти да не ти кажем истината. Но ето на, както и очаквах, дойде моментът, в който ти сам разбра с какво се занимава баща ти. Сигурно сега си ми обиден и имаш право. Но запомни, че онова, което хората някога са казали, че уж нямало срамна професия, не е съвсем вярно. Много те моля, не се сърди, а вместо това си направи изводи, най-важният от които е, че никога не бива да се лъже. Старай се да изпълняваш това на дело и ще видиш колко добре ще се чувстваш. По този начин ще си спестиш много разочарования и ще се сдобиеш с верни приятели.

А сега, макар и да ми е много трудно, ще се постарая да ти обясня как се стигна дотук, защото ти имаш право да узнаеш истината. Предполагам, че ще те заболи, но те уверявам, че така ще е по-добре, вместо ако, за пореден път, „замажа“ очите ти с празни думи.

Преди да напусна България, работех в една неголяма библиотека в квартала, близо до спирката на трамвая. Може би не я помниш, защото тогава беше твърде малък, но съм сигурен, че помещението ти е добре познато. Сега тази библиотека е фитнес залата, която ти посещаваш. Аз много обичах работата си, но често в този живот това да обичаш нещо не е достатъчен повод, за да му се отдадеш напълно. В моя случай – заплатата, която получавах, беше много малка. Когато ти се роди, парите започнаха да не ни стигат. Живяхме доста икономично няколко години, но беше и много трудно и когато се появи възможност да замина за Англия, аз трябваше да се възползвам. Офертата бе да се берат ягоди по десет часа на ден в продължение на четири месеца.

Работодателят плащаше самолетния билет, осигуряваше обща квартира и 500 паунда заплата на месец. Храната в Англия съвсем не е скъпа и аз успявах да спестявам по около 300 паунда на месец. За четири месеца спестих почти 1200 паунда. А тогава това бяха два пъти повече пари от тези, които щях да получа в библиотеката за този период. Върнах се с увереността, че повече никога няма да се деля от вас. Но семейните ни нужди постоянно нарастваха. Това ме принуди, въпреки че (повтарям го) истински обичах работата си на библиотекар, пак да потърся нещо друго. В онзи период в България беше мъчно да се намери добре платена работа, особено пък за човек с моята професия. И понеже аз вече бях пътувал зад граница, се огледах в тази посока. Възможността да замина повторно изникна сравнително скоро. 

И така, малко след като ти бе навършил три годинки, аз стегнах два неголеми куфара и заминах. Заселих се, заедно с още неколцина гастарбайтери, в приземния етаж на една стара къща в покрайнините на Лондон. Тъй като не бях добре с езика, в началото можех да работя само като чистач или разносвач на пици. Разбира се, предпочетох второто. За целта обаче трябваше да имам собствен транспорт. Тоест, чистенето не можа да ми се размине и, за да спестя за кола, чистих къщи около година. После купих един стар и очукан Форд, който движеше прилично. Оттогава, вече единадесет години, върша едно и също. Тъжно е, но какво да се прави. Цели единадесет години! А дойдох с намерението да остана най-много две. Но това е друга тема. Нека се върнем на събитията.

Скоро след като започнах да разнасям пиците, колата се счупи сериозно и се наложи да й се направи ремонт, който не можех да си позволя. Чувствах се притиснат до стената. Тази кола беше моето средство за работа, нямах избор. Поради този, наглед дребен, битов проблем три месеца не ви изпратих никакви пари. Още ми е болно, като се сетя за онези дни и като си помисля как ли сте преживявали тогава, но повярвай ми, наистина нямаше откъде да взема парите за ремонта. Това беше, така да се каже, началото на края... Незнайно защо, майка ти реши, че съм се запознал с някаква жена и парите, които трябвало да ви пратя, съм изхарчил по нея. Това не е вярно. Казвам ти самата истина – и до днес не съм дори поглеждал към друга жена! Но това също е друга тема.

Навярно в мъката и самотата си в онзи период майка ти се е запознала с чичо ти Веско и после – знаеш, нашето семейство се разпадна, заради една тривиална повреда на стар автомобил,. Колата беше поправена, но семейството ни, уви, не. После тази трошка се счупи отново. Аз пак я поправих, а тя пак се скапа. И така непрекъснато. Колко пари ми глътна само тая бракма, не е за вярване, но това са стари дертове. Като се знам що за човек съм, може би и до днес още щях да я карам и едва ли щях да я сменя, ако на един от годишните технически прегледи просто не я спряха от движение. Тогава купих друг трошляк. Последваха още трудности, пак няколко месеца не ви пратих пари. Пак се чувствах ужасно. Въртях се в омагьосан кръг. Иначе казано парите тук ми стигаха едва толкова, колкото да оцелявам. Но не искам да си мислиш, че причината за това е, че пращам по нещичко и на вас. Ни най-малко искам да си мислиш такива неща. Истината е другаде. Англичаните са особени хора. Нарочно казвам особени, а не лоши, защото въпреки трудностите и проблемите, които имам тук, не смятам, че англичаните са лоши. Но, определено, са много особени. Ще поясня какво имам предвид. Работата на разносвач на пици е възможно най-ниско платената в страната. Получавам по 6,30 паунда на час. От тях плащам квартира, режийни, данък, застраховка на колата, пътна такса, поддръжка и прочее. Разбираш, че парите, които изкарвам, са твърде недостатъчни.

Майка ти е права почти във всичко, което говори за мен, включително и за това, че съм неудачник. Но греши, че изкарвам допълнително от бакшишите. Такова нещо тук няма. Затова казах, че англичаните са особени, защото не дават никакви бакшиши. Случвало ми се е по няколко поредни дни да не взема и пени. Когато сумата на поръчката е например 19,99, клиентите ми дават 20 паунда и търпеливо чакат да им върна ресто. Това е абсурдно и нелепо, но е въпрос на манталитет. Друг път сумата например е 34,80 и аз си мисля, че ще ми дадат 35 паунда, тоест, че ще останат 20 пенса за мен, ама те са приготвили парите съвсем точно, предварително, и ми изсипват цяла шепа монети в ръката, без нито пени повече. Мисля, че коментарът е излишен.

Добре че понякога, макар и рядко, попадам на чужденци клиенти, а те дават по нещичко, но и то е символично. През тези години съм имал, а и за съжаление все още имам, доста неприятни моменти. Случва се, например, при доставката да няма никой в дома на клиентите. А после същите тези клиенти се обаждат в пицарията и казват, че не са чули звънеца. Аз съответно отивам повторно до дома им, но бензинът не ми се заплаща. Най-неприятното обаче е, когато попадна на гамени, които взимат пиците и бягат, аз ги гоня по улиците, а те крещят, че ги нападам, събират се хора и настава една олелия, а бе, не е за приказване. Точно с едни такива отвратителни клиенти се случи и онова, за което майка ти ти е казала, че е било злополука. Не беше злополука, момчето ми, а побой. Доставих поръчката не на домашен адрес, а в един бар.

Клиентите бяха трима юначаги, които, за моя изненада ми дадоха вместо 41 паунда, колкото им струваха пиците, само 20 и ми казаха да съм се махал. Аз не отстъпих. Тогава те ме помолиха да съм отидел до колата им, за да ми платят останалото. Последвах ги и когато се озовахме на паркинга, единият се извърна и ме удари в корема. Аз паднах на земята, а другите започнаха да ме ритат. Счупиха ми две ребра, носа и ми избиха всичките предни зъби. Толкова бях зле, че не можах да помръдна от земята, докато не ме откриха случайни минувачи, които повикаха линейка. Описах как изглеждаха нападателите в полицията, ама какво от това. След случката питах шефа си дали ще получа някакво обезщетение, а той ми отговори отрицателно.

Какво можех да сторя? Цял месец не ходих на работа, докато се възстановя. Оттогава насам вече не съм за показ пред хората. Шефът ми обаче, все пак, излезе добър човек, защото ме остави на работа, за което съм му благодарен. Е, вярно е, че оттогава насетне ми дава само нощни смени, ама то няма как и да е иначе. То и аз да бях на негово място, ако имах такъв нелицеприятен работник, щях да го крия денем. 

Та това, в общи линии, е истината за мен, моето момче. А ти сега не страдай, защото този побой беше много отдавна и аз вече съм здрав. Свикнал съм с работата и нямам сериозни проблеми. Не изкарвам много, но поне клиенти има и доходът ми никога не е секвал, така че докато мога, ще заделям и ще ви пращам пари. Знам, че са малко и че сигурно съвсем не ви стигат, но, повярвай ми, това е пряко силите ми. А ти залягай над уроците и учи, колкото можеш повече, и друго не мисли.

Нека сега да отговоря на въпросите ти.

Питаш ме и се чудиш как така съм можел да нямам камера на компютъра...

Прав си да се чудиш. Имам камера, момчето ми, но нарочно, когато се чувам с теб, не я включвам. Искам да ме запомниш такъв, какъвто съм на снимката. Повярвай ми, никой няма нужда да вижда грозното. От това няма полза.
Питаш ме дали наистина живея сам и дали няма друга жена край мен? Отговарям ти, че съм съвсем сам. Единадесет години няма никого край мен. Това майка ти го знае добре и не виждам защо ти го е спестила, може би е преценила, че още си малък за тази тема. 

Питаш ме дали може да дойдеш някой път на гости при мен...

Разбира се, моето момче, винаги си добре дошъл. Засега обаче не искам да идваш. И то не само защото, според мен, тук няма да ти хареса, тъй като условията, в които живея, не са добри. Главната причина е, че не искам да ме виждаш такъв. Много ми е трудно да напиша тези редове, но те моля да ме разбереш.

Питаш ме още дали е време вече да си имаш приятелка...

Аз на твоите години нямах приятелка. Не мисля, че е редно да имаш. Но ако ме питаш просто за чиста дружба с момиче, тогава одобрявам. Искам обаче да знаеш, че момичетата са по-раними от нас, мъжете, и ние трябва винаги да се отнасяме към тях нежно и подобаващо.

Питаш ме още дали можеш да казваш на чичо си Веско татко...

Според мен не бива. Макар и да съм нескопосаник и неудачник, както майка ти ме нарича, аз съм твоят баща и няма да ми е приятно да казваш татко на друг човек. Но, от друга страна, ако те държат на това обръщение, не влизай в конфликт. Ако тази мисъл наистина ги е обсебила и постоянно те притискат, наричай го тогава татко, само за да е мир, защото е много важно да има мир в семейството. И не страдай, че майка ти живее с друг мъж. Това е напълно нормално за повечето жени, които са сами. Както ти казах вече, те са раними и чувствителни и имат нужда от силно рамо. Щом тя го е избрала, значи е добър човек, затова и ти трябва да го слушаш. Едва ли някога ще го обикнеш, но поне се старай да го уважаваш, защото той ви е единствената опора. В света, в който живеем, постоянно се случват лоши и страшни неща. Така че погледни ситуацията и от тази гледна точка. Ако чичо ти Веско го нямаше, кой би ви защитил, ако, не дай Боже, ви сполети нещо лошо? Така че опитай се да видиш положителното. Това не винаги е правилно, но пък е по-лесно и спестява излишни терзания. 

А тези неща, които ми пишеш, че един ден, когато пораснеш, си щял да емигрираш, искам да ги забравиш напълно. Не обръщай внимание на тия глупави статистики, които дават по телевизията, че българският народ щял да изчезне. Това е твърде съмнително и никой не може да е напълно сигурен какво носи бъдещето. Аз от опит ще ти кажа, че каквото и да е постигнал, в чужбина чужденецът винаги си остава чужденец. Ето ти само един пример – преди време една колежка изненада всички, като напусна работа с аргумента, че когато работила, не получавала достатъчно помощи от държавата и затова предпочитала да си стои вкъщи. Ето, виждаш ли – англичаните си се грижат за англичаните, но не и за нас. Аз помощи от държавата не знам какво е и никога няма и да узная. Неотдавна попитах шефа си дали ми се начисляват някакви пари за пенсия, а той ми отвърна, че като се пенсионирам, съм щял да получа една голяма безплатна пица. Представяш ли си какво унижение? Щял съм да получа безплатна пица! Но аз пак казвам, че трябва да сме благодарни и на това, защото като нямам нужната квалификация, не бива да се надявам на друго. Така че това отношението е нормално.

Ти вече си достатъчно голям и видя какво стана с нашето семейство. Този крах се случи заради раздялата. Защото, както е казал нашият мъдър народ: очи, които не се виждат, се забравят. А ние се обичахме с майка ти. Всъщност аз все още я обичам, но вече едва ли някога ще можем да върнем лентата назад. Тук съм се нагледал на много подобни съдби. Хората идват уж за временно и после животът им тръгва така, че никога не успяват да се върнат и непрекъснато страдат. Кои повече, кои по-малко, но всички страдат, защото всеки си тежи на мястото, където е роден и отраснал. Арабите казват, че човек може в чужбина да бъде богат, но щастлив може да е само в родината си. Така че, остави ги ти тия приказки за космополитизъм. Това не е лъжица за всяка уста. От опит знам, че чувствителните и сантименталните хора не бива да се насилват и да изневеряват на природата си.

А ти си именно такъв, моето момче. Казвам го, защото, макар и да не си раснал пред мене, чувствам и разбирам душата ти. Съвсем не го желая, но все пак, ако един ден се случи така, че и ти напуснеш страната, ще видиш за какво отношение иде реч. Никога, ама наистина никога, местното население няма да те приеме за равен. Устройването на емигранта отнема много години. Той преминава през неизброими трудности, неволи, унижения и прочее.

А животът е толкова кратък. Докато се обърнеш, и вече краят е по-близо, отколкото началото.

Тогава се сепваш и се питаш защо е било всичко, и идват мрачните размисли. Но, всъщност, ако трябва да бъда честен, размисли май не настъпват при всички. Част от емигрантите сигурно са доволни, че откакто са заживели в чужбина, хладилниците им вече са пълни и могат да си позволят повече нови дрехи, вещи и забавления. Но за мен това не е съществено, защото накрая така или иначе всичко свършва и човек застава гол пред Бога. И тогава какво? Какъв отговор дава? Каква утеха намира там, във вечността, когато през живота си е гледал на този свят само като на източник на блага и нищо повече? Прощавай, отклоних се, но ти ще ме разбереш. Тоест, вярвам, че ще ме разбереш, макар и да не си виждал очите ми от толкова години, защото съм до болка искрен с теб, и защото те обичам с цялото си сърце. Затова и ти го казвам така прямо, а и го повтарям – не напускай родината, само за да напълниш стомаха си, нито пък, за да се отрупаш с вещи, които, в крайна сметка, са ненужни. Моля те също и друго – да не си мислиш, че не искам да те видя. Напротив – толкова много го искам, че сърцето ми се къса от мъка. По този повод съм намислил нещо, което не исках да го казвам, но понеже виждам, че се терзаеш, ще ти го открия, макар и да е още само замисъл. Когато мога, заделям пари в един плик, като горещо се надявам до няколко години, да успея да събера достатъчно, за да си оправя зъбите. Искаше ми се тази идея да я запазя в тайна, защото това време е още твърде далече, но ако е рекъл Бог, за абитуриентската ти вечер се надявам да изглеждам прилично.

И тогава, сине мой, ще дойда на твоето тържество и ще изпия чаша вино за твое здраве. Ще те притисна в обятията си и ще те държа там дълго, дълго. След това ще те целуна и ще си поплача. А когато мине тържеството ти ще идем някъде само двамата, ще седнем на спокойствие и ще си поговорим от душа и сърце, надълго и нашироко.  А ти дотогава, както ти казах, слушай много майка си и я обичай. Да се учиш прилежно и винаги, във всичко да постъпваш така, както ти говори съвестта. И не забравяй, че на този свят има един беден емигрант, който те обича с цялото си сърце и цялата си душа, и който всеки ден се моли за теб: да си жив и здрав, да бъдеш добър човек и никога да не напускаш родината.

Този емигрант е твоят татко.

 

Източник: ralchevski.blogspot.com



Теми   баща | изповед | семейство | син

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.