X

Безсилие

от в 17:41 на 21.02.2015 в Всичко за теб | Историите на една дама


Безсилие

Безсилие

„А колко му трябва на човек?” – зададох си въпроса, без да имам нужда от отговор. Разхождах се бавно из прашните улици. Поредната нощна разходка, с която исках да преборя безсънието си. Безсънието, него знаех как да го преборя. Безсилието, него не знаех. Мразех това чувство от дъното на душата си. Седнах на една пейка и запалих цигара. Нощта бавно се сипеше в нозете ми. Убийствената тишина засилваше безсилието ми.

Треперех, но не от студ. В живота се случва така. Срещаш човек, влюбваш се, обичаш, разделяте се. В моя живот цикличността на тези събития бе смазваща. Разпиляната тишина ме влудяваше. Изгасих с крак фаса и го хвърлих с една кофа. Нервните ми стъпки чупеха тишината. Исках да плача – не можех. Исках да пиша – също не можех. Исках да пия – започнах от обяд. Ефект нулев.

И ми остана само безсилието и нощните разходки. И тогава я видях. Носеше се като привидение в голия парк. Облечена в тюркоазено синьо, лепнала най-широката усмивка на този свят. За нейните стъпки няма прилагателно. Тя сякаш не вървеше, а се носеше по сивия асфалт. Казваше се Любов и бе член на моето семейство, обитаващо квартирата ми на ул. Арсени Костенцев 29. На кратко казано – съквартирантката ми.

Тя спря нервната ми походка за миг. Едно изречение и усмивката грейна върху лицето ми. „ Говори” – каза тя. „ Не мога” – отвърнах аз. „Безсилието ме кара да мълча" . Прибрахме се у дома. Квартирата, от която до преди час избягах, сега бе топлещо уютна. Чаша чай, цигари и топлещо мекият глас на Любов. И тогава безсилието стана и си тръгна. Безсилието нямаше как да се пребори с гръмогласния смях на Любов и убийственото чувство за хумор на Деница (другият член на нашето семейство). И докато се усетя часът бе станал три. Каната с вода вреше, готова с още чай. Дени бе нахлупила бакърена тенджера на главата си и имитираше Хитлер. Любов шумно бръщолевеше нещо на руски. А аз се превивах от смях по пода.

”А колко му трябва на човек?" Три чаши чай, най-добрите ти приятелки и чувството, че си обичан и че живееш в психо диспансер. Майната й на цикличността и безсилието. Аз притежавам безценни приятели, които разбиват на пух и прах драмите в живота ми. И следващият път, когато безсилието заговори вътре в мен, ще му изкрещя „Млъкнится, пожалуста!”

 



Теми   любов | приятелки | приятелство | раздяла

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.