Заставал ли си на ръба на пропаст? Аз не съм. Вървял ли си бос в снега? Мисля, че не си. Спомняш ли си първия път, в който си мразил? Аз го помня. Колко са безценните мигове в човешкия живот?
Променяме се несъзнателно, обичаме се само на думи, събличаме се с поглед, пием без мярка, тръгваме си, заради едното его, лягаме си сами, събуждаме се още по-сами... И някакси в цялата тази помия, успяваме да изплуваме за момент, да си поемем глътка въздух и отново да се гмурнем в лайната.
Хората ме питат какво ми има. Има ми. Всичко ми има. Имам си болка, имам си тъга, която нося под мишница, имам си предателства, запечатани в съзнанието ми, имам си лудост, от която непрестанно бягам, имам си тъмно и лепкаво минало, което ме задушава нощем. Имам си... Дали ми тежи? На кого от нас не му тежи живота. Кой от нас не се изморява от плуването в помията, наречена живот. Съжалявам, но днес няма да пиша за любов. Как да пишеш за нещо, което перманентно отсъства от живота ти? Днес ще съм сива, апатична, скапана, агресивна, нервозна до безобразие, ще съм с оня лудия поглед, с потните длани, с кръговете под очите. Ще съм такава, каквато ме познават само най-близките. Поне веднъж. Променяме се несъзнателно и когато се погледнем в огледалото се стряскаме от това, което виждаме в него.
Задавам си въпроса: хората ли станах по-скапани или аз се скапах с годините. Всеки ден се сблъсквам с човешка простотия, с човешка агресия, безхаберие, непукизъм, цинизъм и снобизъм. И ми писна! Толкова ми писна...
Заставал ли си на ръба на пропаст? Аз ще застана. И боса ще вървя, до тогава, докато мога. Ще мразя. Защото точно омразата прави вкуса на любовта по-силен. Ще продължавам да бягам от миналото си, ще продължавам, да се будя нощем. Ще се променям несъзнателно и ще знам, че това може би е цената на безценните мигове в живота ми.
НАЗАД
