X

Неудобни въпроси

от в 11:07 на 16.01.2015 в Всичко за теб | Историите на една дама


Неудобни въпроси

Неудобни въпроси

- Рязал ли си крилата на ангел? Аз съм рязала. С флекс.
Безумният въпрос напираше в гърлото ми с невиждана сила. Събух обувката си и настъпих пиперливия си език...

Обичам да задавам безумни въпроси на нищо неподозиращи хора. Въпроси, които ги оставят без думи. Въпроси, които предизвикват у тях обезумял поглед и учестено дишане. Клиничен случай съм, честно. Преди го правех често. Въпрос към случайната непозната в автобуса, която се опитва да ми преразкаже целия си живот, търсейки съжаление у мен:
- Имаш ли представа дали сифилисът се предава по въздушно-капков път?
Емоциите препускат през лицето ѝ. Шок, неразбиране, недоумение, нервен смях, отново шок. Въпросът стоеше на ръба на устните ѝ:
- Как? А-а-а, аз съм за тази спирка, полицията, да. Слизам. Успех, момиче – цъкаше с език покрусената жена.

Правя го е една едничка цел, честно. Не обичам безсмислени разговори с непознати. Не обичам да коментирам личния си живот, нямам абсолютно никакво отношение към метеорологичните условия навън, не помня откъде съм си купила тези обувки, нямам представа колко е часът, каква е цената на бензина и на месото в Лидъл. Разбирам, че има хора на света, които обичат да комуникират с непознати. Е, аз може би не съм от тях. И повярвайте ми, опитвала съм всичко. Опитвала съм с отклоняване на темата, с нервно потропване с крак, с мълчание, темерутщина и всички отблъскващи сили на този свят. 

Но хората, обичащи да комуникират с непознати, издигат понятието монолог до непознати нива.

И така, един ден, докато чаках за изпит, този гениален план за евакуация се роди в главата ми. Киснех в коридора на факултета и за мен като скачен съд се прикачи едно момиче. Не ме разбирайте погрешно, изключително приятно ми е да комуникирам с колеги. Само че тази девойка учеше химия. Какво по дяволите правеше във филологическия факултет не знам. Само разбрах, че е от Добринище, че е фенка на Джена, че е първи курс, че има 5.40 на матурата по химия, че има брат и той е в Англия. Всичко разбрах, тя говореше, а аз чаках и повтарях наум това, което бях научила. И така 40 минути. Деветте кръга на ада...

- Какъв според теб е развоят на ликвидната метатеза в средата на думата в старобългарския език?
Тишина. Секунда, десет секунди. Мълчание около минута. Раят въплътен в стените на университета ми. Появи се друго момиче. Скаченият съд се откачи от мен без дори да каже довиждане. Защо, и аз се чудя.

... Morning Meeting в офисът ми. Господин Млад Меринджей говори. Бълва звуци, срички, думи, без ред и подредба. Без логическа обосновка. Просто бълва. Аз слушам. Човекът е достигнал върхова фаза на своята наркотична опияненост и в момента неговите умствени и физически сили са изключително завишени. Бълва змии и гущери, хвърля кошове, лепи банкноти по бялата дъска в офиса, с движение заучено в чалга дискотеките. Обяснява надълго и нашироко колко умствено изостанали сме всички ние, простосмъртните (неупотребили кокаин) след което, разбира се, изпада в лирическо отклонение за тежкия си живот и перипетиите, през които е минал, за да стане господин Млад Меринждей. Слушам. Мълча. Гледам го в очите и си мисля, че след този цирк ще имам нужния материал да напиша дисертация на тема:

„Влиянието на наркотиците върху един средно-статистически примат, притежаващ първични и вторични полови белези“

Въпросът ме мъчи. Протяга долно ръце и ме хваща за гърлото. Чудя се каква ще е реакцията му след зададения от мен въпрос. Усмивката разцъфва върху лицето ми. Меринджейът ме фиксира с разлятите си зеници. Вдига ме, задава ми въпрос и аз отговарям. Пита ме дали знам какво е търговският регистър. Отговарям, че не знам. Дефиницията, която получавам, заслужава Нобелова награда за идиотия. Честно. Аз агонизирам, а той изразява своето разочарование от моята особа. И тогава въпросът започва да крещи в мен. Да се блъска в гърдите ми, да пука из ребрата ми, да къса вените ми крещейки: „Искам навън!“. Аз сядам достолепно и продължавам да се усмихвам.

Всичко се е случвало и преди. Сблъсъкът с малките хора, с малките души и умове. Хората с малко капацитет и много наркотици. Хората, възпитани от порнографските филми и песните на Радо Шишарката. Тези хора в момента са нашите Млади Меринджеи.

И докато ние сме висели във факултетите, те са правили бизнес на улицата. Кой ще спечели тази битка? И какво от това, че си чел „Бесове“, а те не четат дори листовката на лекарствата си?

За вас не знам, но аз имам своите въпроси, с които бягам от тях. Бягам от хората с малкия мозък и голямото его.
- Рязал ли си крилете на ангел? Аз съм рязала. С флекс.



Теми   въпроси | коментар | разговор | университети

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.