X

Не ти казах

от в 13:24 на 12.01.2015 в Всичко за теб | Историите на една дама


Не ти казах

Не ти казах

Чувах гласът ти и отсявах различните отенъци в него. Болката сякаш звучеше с твоето име.

Попита ме: „Ради, как се живее с това?“. Знаех отговора. Просто нямах сили, да ти кажа по телефона. Болката в гласа ти ме спря. С това не се живее, преживява се. Ден след ден. Ти продължаваш да живееш. Не се усмихваш, движиш се, понякога се храниш. Все повече време се взираш в празните стени. Не мислиш, просто не искаш да мислиш. Знаеш, осъзнаваш, че този човек го няма. Че най-близкият ти човек си е отишъл. Завинаги...

Правиш се на силен. Заради майка ти, заради гаджето ти, заради приятелите ти. Заради всеки друг, но не и заради себе си. И така минава ден, седмица, две. Сивота, автопилот, автостоп, живееш така, както можеш. Тогава се случва нещо, което те измъква от сивотата. Нещо, което да те кара да се усмихнеш истински. Крачка напред. Посягаш към телефона, за да се обадиш. Тогава осъзнаваш, че този, на когото искаш да се обадиш, вече го няма. Две крачки назад. Продължаваш да живееш. Някакси. Съзнанието ти лека-полека поема информацията, че този човек го няма. Просто и чисто го няма.

Знам как се чувстваш. Повярвай ми. Изживявала съм го два пъти. И двата пъти болеше еднакво. Сякаш режат част от теб. Физически. Знаеш, че тази част я няма и въпреки това съзнанието ти отказва да приеме информацията и се опитва да потърси тази част, да я използва. Ще те боли. Да, знам че и сега те боли. Ще те боли физически. След време ще го почувстваш. Болката в мускулите, в гърдите, задъхването. Ще мине и това. Накрая просто ще свикнеш. Човек е устроен така, че да може да се адаптира към всякакви условия. И ти ще се адаптираш. И накрая крачките напред ще станат повече от тези, които водят назад.

Хората казват, че е редно децата да погребат родителите си един ден. Да, това сме ние. Онова поколение от деца, които погребаха родителите си млади. Ние сме онова поколение, възпитавано между два свята. Поколението, залято от свободия, демокрация, чалга, наркотици, нафта. Ние бяхме експеримент. За системата на образование, за системата на здравеопазване, понякога дори за самите ни родители. И имаме памет. Помним опашките за олио, помним как родителите ни продаваха в Сръбско, помним и страха по улиците. Нашите родители обаче не издържаха. Ние издържахме. И моля, следващият път, когато ни плюете, си спомнете кой ни е отгледал. Ние сме децата на Демокрацията.

Не ти го казах по телефона. Надали ще имам сили да ти го кажа на глас. Казвам ти го сега. Болката не отминава, не спира, времето не я излекува. Болката и липсата ще останат. Ти просто трябва да се научиш да живееш с тях. Бъди силна! Аз съм до теб!

П.С: Посвещава се на всички мои приятели, които загубиха много и казаха малко. Посвещава се на всеки, който е загубил някого. Думите, понякога лекуват...


Виж още статии от този автор:

C2H5OH
Там, където времето спи
Моята молитва



Теми   болка | депресия | приятелство | смърт

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.