X

Моята молитва

от в 08:36 на 08.01.2015 в Всичко за теб | Историите на една дама


Моята молитва

Моята молитва

Писането винаги ме е спасявало. От най-големите драми в живота ми, от най-дълбоките пропасти в ежедневието ми, от най-силните бури в светлите ми дни. Искаш ли да ти разкажа една история? Седни до мен, ето тук на ъгловия диван. Сори, ако ти е много задимено. Пуша много. Искаш ли една чаша вино? Не, не пия толкова, колкото пуша. Седни да ти разкажа моята история. История за едно минало, изковано с треперещи ръце. История за едно бъдеще, което е бленувано с широко отворени очи. История, за която рядко говоря и често пия...

Мразя тамян. Бях 12-годишна, когато влязох за първи път в църква. Спомням се мракa, който ме привлече, заради привичното ми детско любопитство. Влязох там тихо на пръсти. Омърляна, с ожулени колена, със скъсана тениска и пробити кецове. Промъкнах се, сякаш влизах там, за да открадна нещо. А всъщност влезнах там, за да се помоля на Господ. Бях започнала да се самообразовам и от книгите бях разбрала за чудесата, на които е способна християнската религия. Църквата бе тиха и мрачна. Нямаше никой и стъпките ми отекваха в тишината. Вперих широк поглед в иконата срещу мен. Не знаех как да се моля. Никой никога не ме бе учил. Гледах огромната икона с онази жена и детето в ръцете й. Инстинктивно затворих очи и шептях. Молих се, без да зная как. Молих се, без да знам на кого. Молих се, докато сълзи не рукнаха от очите ми. Без свян, без да се кръстя, без да целувам иконата. Молих се така, както може да се моли само едно дете. Молих се за баща ми...

Десет години по-късно не спрях да мразя миризмата на тамян. Отново прекрачих прага на същата църква. Отново ме посрещна тишината и миризмата на самота. Иконата бе там, същата икона на Девата и Младенеца. Този път се прекръстих, този път затворих очи, насила. И отново зашептях. Отново стисках клепачи и сълзите си под тях. Не плачех за себе си, не плачех за баща си. Молих се, притиснала ръце към корема си. Молих се и целунах сдържано иконата на края. Молих се така, както може да се моли само отчаян човек. Молих се за дядо ми...

Гледаш ме, познаваш ме и знаеш, че съм изричала, че съм атеист. Повярвай ми, всеки един от нас има мъничко вяра в себе си. Всеки един от нас, притиснат до стената, се е молил на Господ, всеки един от нас е проклинал и псувал същият този Господ. Едни му казват съдба, карма, живот. Аз му казвам изпитания. Изпитания, през които минаваме, за да убедим себе си, че има смисъл да сме на този свят.

Винаги ще мразя тамяна. И понякога влизам в църкви. И се моля, вече не плача пред иконите, плача пред себе си и пред огледалото. Моля се, разбира се. Моля се, за себе си, за близките ми, за хората, за родния ми град, моля се за бездомните животни, за бабата, която продава цветя за по 10 ст. Научих се да се моля за всички. Разбрах, че трябва да съм благодарна за това, което имам. Разбрах, че не трябва да ме е срам от молитвите ми...


Виж още от този автор:

C2H5OH
Тя ще знае
Пожелах...



Теми   Бог | болка | вяра | молитва

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.