X

Българка до мозъка на костите си

от в 21:48 на 23.01.2015 в Всичко за теб | Историите на една дама


Българка до мозъка на костите си

Българка до мозъка на костите си

Когато бях дете, бях грозното пате. Наистина! Когато бях малка, не приличах на никого от родителите си. Приличах по-скоро на прехранено монголче. На лицето ми имаше само бузи и очи (ама едни такива дръпнати). Който не ми вярва, ще му дам снимков материал.

И това ме потискаше адски. В детското ми съзнание се породиха въпроси на кого приличам. Не приличах на мама, не приличах на тате... На никого не приличах! Един ден, след сериозен размисъл на тази тема, аз избухнах в плач и отидох при баща ми, за да потърся отговора. Баща ми първоначално бе втрещен (за пореден път). Изтри сълзите ми с длан, взе ме в скута си и ми каза, че съм най-желаното, най-искано и най-негово дете на тази планета. Аз, от своя страна, с вроденото ми чувство за спорене, изтъкнах довода за формата на очите ми. И тогава тате ми даде отговора. Разказа ми приказка.

Една приказка за един народ дошъл от север. Една приказка за смелостта на един малък народ, който се е изправял срещу целия свят. В приказката се преплитаха истории за ханове и воеводи. За царе и битки. Тогава чух как хан Аспарух пресякъл Дунав и забил меча си в земята с думите "Тук ще бъде България!". В детското ми съзнание се преплитаха образите на мъже, които яздят коне, на жени "красиви като залеза", на хора по-смели от всичко. Бях изумена! И тогава отново повдигнах въпроса за моите очи. Къде бях аз в тази приказка?

Баща ми погали лицето ми и отвърна: "Миличка, ти си повече част от тази приказка, отколкото е всеки един от нас. Аз нося тази приказка в душата си. Ти я носиш във формата на очите си. Никога не го забравяй... Когато пораснеш голяма, ще разбереш какво нещо са гените. Твоите гени са преминали през поколения, за да се отпечатат в очите ти. Моята работа е да запечатам тези гени в душата ти".

И така приказките за лека нощ продължиха. Бамби вече не беше интересен. По-интересна бе приказката за Пагане. Книжката за Аладин потъна в прах и бе заменена от звучния тембър на баща ми и разказите за Левски.

Така израснах. С приказки и много любов. И с идеята, че съм българка до мозъка на костите си. Влюбих се в хубавата Яна и нейната решителност и още на 6 години реших, че един ден моята дъщеря ще носи същото име. Моята дъщеря ли? Тя ще има същите очи (нали ви обясних за гените). И тя ще пита за тях, и тя ще чуе същите приказки. Тя няма да бъде псевдоинтелектуалец, който отрича българското. Тя ще бъде едно красиво българско дете. Като всички нас. И ще знае историята на своята родина, и ще се гордее с нея.

Благодаря ти, тате! Когато сутрин се погледна в огледалото и видя очите се, се усмихвам. Те не ми напомнят за теб или за мама. Те ми напомнят коя съм и от къде е тръгнала моята приказка.



Теми   баща | България | дъщеря | история

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.