X

Всеки от нас има място в „Живата роза”

от в 12:38 на 22.01.2015 в Всичко за теб | Историите на една дама


Всеки от нас има място в „Живата роза”

Всеки от нас има място в „Живата роза”

Часът за свиждане бе приключил. Голямата светла стая се изпразни. Обитателите на психиатричната клиника на улица „Джеймс Баучер” 46 си отдъхнаха. Никой от тях не обичаше вторниците и времето за свиждане в тях.

Жаклин обходи с поглед тихото помещение. Тя работеше тук вече трета година. Първоначално работата я плашеше. Стряскаше я обстановката, стряскаха я пациентите и тяхната лудост, стряскаше я дори миризмата на урина, примесена с хлор. В последствие тя свикна. Заобича мястото, заобича миризмата, която се бе пропила в синусите й, заобича пациентите и лудостта им, заобича дори тишината, която преди я влудяваше.

През първата година се забавляваше, като изучаваше историята на всеки един от лудите в психиатрията. За един санитар като нея, това си бе живо развлечение в часовете между бърсането на фекалии и лиги от пода и стените. Познаваше всеки един от нещастниците, попаднали в тази дупка.

През втората година започна да си води тетрадка, в която описваше всяка една от житейските истории в психиатрията „Живата роза”.
А, историите бяха много. Изуми я факта, че в „Живата роза” кипеше живот, независимо че бе претъпкана с ментално болни. Лудите успяваха между фекалиите и диазепама да се влюбват, да се карат, да обичат и мразят също както и отвън стените на психиатрията.

Антоан и Лили бяха най-пресният пример. Той страдаше от катонна шизофрения, тя - от маниакална депресия. Лили се бе сгушила в петуниите и им говореше, Антоан прегръщаше един стар дъб (както всеки ден). Спогледаха се и от ден на ден започнаха или да прегръщат петуниите заедно, или да се крият зад дъба и да му говорят. Обичаха се, въпреки че бяха луди. Жаклин изписа 6 листа за тяхната любов.

Най-безумният от всички луди бе Никола. Побелял, сбръчкан старец със смарагдово зелени очи. Той не говореше с никой. Не точеше лиги, не се изпускаше, не рисуваше по стените. Бе адекватен и се обслужваше сам. Според сестрите от „Живата роза” той бе тук от десетилетия. Всекидневният му режим се състоеше от ставане сутрин и седене на беседката. Само в това. Сядаше на беседката и отправяше поглед към входа на клиниката. Сякаш чакаше някой.

Един ден Жаклин не издържа. Отиде до беседката и седна до лудия. Седна и зачака реакция. Знаеше от личен опит, че лудите не обичат да им се навлиза в територията. Ответна реакция нямаше. Старецът продължи да гледа в далечината. И Жаклин заговори... За времето, за петуниите, за Антоан и Лили и предстоящата сватба. Никакъв отговор. Тя се предаде и стана да си ходи.

Когато обърна гръб на лудия, чу гласа му:
- Аз просто чакам...

Жаклин подскочи и зададе въпрос:
- Кого ?

Старецът облещи смарагдовите си очи:
- Чакам Клод Пернел да ми донесе книгата. Идва пълнолуние и трябва да забъркам отново отварата си за безсмъртие...

Жаклин се усмихна и прошепна:
- Почакайте, тя ще дойде!

Лицето на лудият засия:
- Знам...

Жаклин отвори тетрадката си в стаята на санитарите. На празната страница, на която пишеше Никола Фарингел, написа: „Всеки има място под слънцето. И всеки от нас има място в „Живата роза”.



Теми   връзка | история | лудост | любов | обичам те

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.