Към таткото, който ме изостави...
Странно е как спомените избледняват с различно темпо. Минаха 25 години, откакто за последен път видях лицето ти, но си го спомням толкова ясно. Това е лицето, което изгради мечтите ми и разби сърцето ми.
Не си спомням къде си оставих ключовете снощи, но помня силните ти ръце. Все още си спомням как носеше белите си ризи с ръкави, навити до лактите. Почти усещам вятъра по лицето си, докато си спомням как ме въртеше наоколо. Тези ръце бяха по-силни от всичко на този свят – освен може би от моите съмнения.
Не мога да си спомня, че трябва да изхвърля боклука, но все още помня звука на смеха ти. Озвучаваше цялата стая. Помня как прегръщаше мама и се смеехте заедно. Смехът ти беше още по-жизнерадостен по този начин. Съживяваше всички ни.
Но също така имаше и силата да ни остави празни. Бавно смехът се превърна в крясъци. Започна да изчезваш през нощите, които се превърнаха в дни, а дните – в седмици. Крясъците спряха и бяха заменени с тишина. Това беше най-трудното.
Забравям толкова много неща от ежедневието си, но никога няма да забравя как те гледах да си отиваш за последен път...
Минаха много години от последния път, в който те видях, но ти така и не си отиде. Сянката ти остана с мен. Отсъствието ти прогори дупка в мен и тази празнина все още не е запълнена - дори и след всичкото това време. Виждам те понякога, когато синът ми се усмихва – виждам твоите трапчинки. Когато дъщеря ми плаче, виждам твоята намръщена физиономия. Криеш се в сенките и виждам твоите отблясъци, когато най-малко го очаквам.
Когато си тръгна, създаде ефектът на доминото. Взе 10 000 решения в деня, в който ни напусна. Реши, че никога няма да дойдеш на родителска среща в училището му. Реши, че никога няма да видя как съпруг сервира вечерята на жена си. Реши, че аз трябва да те заместя, когато мама се нуждае от опора.
Върза ръцете ми по безброй начини. Постави краката ми на път, който бях притисната да извървя. Имаше хиляди неща, които не можех да реша, но има нещо, което мога да избера: прошка.
Избирам да ти простя, защото това ми дава сила. Избирам да ти простя, защото ти ми отне толкова много, че все още се опитвам да си върна гласа. Избирам да ти простя, защото в противен случай ще трябва да избера горчивината, а всички знаем, че е отрова.
Прощавам ти, татко.
Към бащата, който ме обичаше...
Ти не беше първият мъж, който наричах така. Но беше първият, който си го заслужи.
Спомням си нощта, когато се срещнахме за първи път. Мама те покани у дома на вечеря. Ти пускаше шегички и сложи телефонния указател под мен, когато не можех да достигна чинията си. Игра си на пода с малкото ми братче. Запали пламъка в очите на мама.
Идваше у дома за вечеря всяка седмица след това. Всеки път ме люлееше на люлката или строеше с мен кулички от конструктор и ми показваше, че заслужаваш времето ми – усещах как парченцата от мен се съживяваха отново. Първият ми баща ме изтри, когато си отиде, но аз се появявах отново всеки път, в който ти идваше у дома.
Беше различен от първия ми татко. Ръцете ти не бяха толкова силни, но ме прегръщаше по-дълго. Смехът ти не ни извисяваше толкова много, но и гневът ти не ни смачкваше. Беше нежен, докато при първия ми баща всичко бе толкова напрегнато. И никога не се налагаше да се чудя дали ще си у дома, когато се събудя на сутринта.
Една нощ, когато бях на 7, не можех да спя. Ти дойде в стаята ми и седна на леглото ми. Разтривайки гърба ми, ме попита какво има.
„Тате, мога ли да те задържа?“, попитах. Ти се засмя и ме попита – „Не, въпросът е дали АЗ мога да задържа теб?“.
Отне ми години да разбера защо тези мили жестове значеха толкова много за мен. Ето какво осъзнах: Децата копнеят за вниманието на родителите си, защото ги кара да се чувстват опознати – дълбоко и инстинктивно. Когато един родител изостави детето си, то получава посланието, че не заслужава да бъде опознато.
Ти не просто ме опозна – ти се наслаждаваше на това. Вниманието ти ми показваше, че не съм разбита. В очите ти бях нещо невероятно. Спокойно ми даваше от времето и енергията си и възстанови моето достойнство.
През годините имаше проблеми помежду ни. Исках баща, но не знаех как да бъда дъщеря. Натисках и се дърпах. Играех си с любовта ти. Ти остана непоколебим, но понякога виждах, че това те изморява.
Хората говорят за добрите страни на осиновяването, но рядко говорят за трудностите. Човек никога не чува за трудностите, с които доведените родители и деца се справят ежедневно. Ти също живееше с изборите на първия ми баща. Макар и да беше мой родител от години, ти трябваше да се бориш със сянката му.
Когато бях малка си мислех, че Господ те е изпратил да бъдеш моят рицар в лъскава броня. Но истината е, че имаше случаи, в които ме разочароваше. И се радвам, че това се случваше, защото използваше тези случаи като възможност да ме насочиш към божественият ми Баща. Знаеше колко е важно да се срещна с Него – този, който никога няма да ме изостави.
И това е най-добрият подарък, който си ми давал. По-ценен е от това биологичният ми баща да е около мен. По-ценен е от това да имам съвършен доведен баща. Никога не мога да ти благодаря достатъчно за това.
Обичам те, татко. И ще те задържа.
НАЗАД
