X

Дами разказват: Катрин Панкол - „Мучачас“ 3

от в 15:38 на 14.03.2016 в Свободно време | Книги и цитати


Дами разказват: Катрин Панкол - „Мучачас“ 3

Дами разказват: Катрин Панкол  - „Мучачас“ 3

В рамките на най-дамския месец от годината решихме да стартираме една нова инициатива, което сме убедени, че много ще ви допадне. В поредицата "Дами разказват" сме подбрали откъси от най-добрите жени писателки, които ще ви вдъхновят, ще ви въведат в нежния дамски литературен свят и ще ви накарат да усетите женската нежност и чувствителност.

Първата дама, която сме включили се казва Катрин Панкол:

Катрин Панкол (родена 1954 г.) е завършила френска филология, преподавала е френски и латински, работила е като журналистка и е живяла е в Ню Йорк, където следва курсове по художествено писане в Колумбийския университет. Още първите два романа й спечелват известност и тя и се отдава само на писане. Издала е общо 15 романа, но най-известна е трилогията, която се открива с „Жълтите очи на крокодилите“, пожънала нечуван успех и изстреляла Панкол сред най-четените автори на нашето време. Следващите два романа с колоритни заглавия „Бавният валс на костенурките“ и „Катеричките от Сентръл парк са тъжни в понеделник“ затвърждават репутацията й. Панкол е преведена на 25 езика, а от книгите й са продадени над три милиона екземпляра.

Откъсът, който сме ви подготвили е от третата част на трилогията й "Muchachas". Тя е посветена на момичетата, които са навсякъде в този роман. Те са тези, които „водят хорото” в Ню Йорк, Париж, Лондон или Маями. Момичета, които се въодушевяват, обичат, борят се с живота. Които мечтаят и не се спират пред нищо, за да осъществят мечтите си. 


 

"Срещаха се всяка вечер.

До онази ужасна нощ.

Не… не беше така… Случи се по-късно, много по-късно. На всяка цена трябва да си припомня всичко в хронологичен ред. Спомените ми са толкова ценни, че не бива да ги обърквам. Напротив,трябва да се отнасям към тях с много внимание.

Само те са ми останали в килера.

Ходеха на кино в Оксер, видяха филма на Франсоа Трюфо „Мъжът, който обичаше жените“. Бяха далеч от Санс и нямаше нужда да се крият. Купуваха си ескимо, шоколадови пралини,бонбони „Крема“ и бонбони фуре, настаняваха сеудобно, всеки опитваше сладоледа на другия, едва успяваха да потиснат смеха си, преплели пръсти,притиснали устни в устни, изобщо не следяха какво става на екрана. Нямаха време за губене.

Присъстваха на много прожекции, но нито веднъж не вдигнаха очи към екрана. Целуваха се,прегръщаха се, залепени един до друг, говореха си всякакви глупости.

– Може би затова казват, че когато си влюбен,оглупяваш – заявяваше Люсиен. – Поне три пъти гледам този филм, но не знам за какво става дума!

Тя запомни само „когато си влюбен“ и съвсем се размекна, почти се разтече. За малко да се удави.

– Ех – въздъхна тя, – ако бях свободна…

Той я притегли към себе си със сериозно, почти тържествено изражение. Все едно да я подготви за това, което смяташе да сподели с нея.

– И аз не съм свободен, Леони. Женен съм,имам две малки дъщери. Не искам да те лъжа, искам нашата история да е красива и извисена…

Тя кимна с глава, мачкайки между пръстите си опаковката на тройното ескимо. Женен. Той беше женен. Имаше две дъщерички.

– Не мога да се махна заради дъщерите ми. Няма да ти обяснявам защо, прекалено е дълго и тъжно, обещавам ти само, че щом успея да се освободя, ще дойда при теб. Обещавам ти също да не те лъжа никога… Ти го знаеш, нали?

– Знам го, да, знам го – отвърна Леони, която не знаеше нищо, но изведнъж се натъжи.

Какво си въобразяваше? Един четирийсетгодишен мъж да е необвързан? Той си има жена и деца, присъствал е на не една нова учебна година, на не една Коледа, духал е десетки розови свещички на рождени дни. Аз никога няма да имам дете. Рей твърди, че вината е в мен, че съм ялова.

– Погледни ме, Леони, погледни ме.

Тя се усмихна в тъмното. С жалка, крива усмивка, която повече приличаше на гримаса.

– Не искам да те моля за нищо – продължи той, – няма да искам от теб да ме чакаш, но искам да знаеш, че аз ще те чакам.

– Ще те чакам – отвърна тя. – И знаеш ли защо? Защото, когато съм с теб, изобщо не се страхувам. Досега непрекъснато се страхувах.

Той взе с две ръце главата ѝ, прошепна ѝ „благодаря, току-що ми направи най-прекрасния подарък на света“.

– Никога повече няма да повдигаме този въпрос, съгласна ли си? – добави той.

– Съгласна съм – отвърна тя в мрака.

Онази вечер, след като излязоха от киното, той я попита дали има нещо против да се поразходят малко пеша. Искаше да се полюбува на небето, да се изпълни с красотата на небесния свод, с неговата безбрежност, да прелее тази величествена безкрайност в сърцето си, което плавно се люлееше в ритъма на танцуващите влюбени двойки, слели се плътно на дансинга в крайградския ресторант. И те двамата с Леони щяха да танцуват някой ден в такъв ресторант, плътно долепили тела. Със сигурност. Животът прави чудеса. Не вярвайте, че всичко е черно, дори да ви го повтарят всеки ден, вярвайте в изключенията, и най-главното, вярвайте, че самите вие сте изключения.

Онази вечер той не се умори да говори.

Искаше да ѝ обясни всичко, сякаш се стремеше да се убеди самият той. Говореше разпалено, като речовит преподавател. Седнаха на една пейка в парка „Жорж Санд“, той я прегърна и заяви:

– Няма нищо по-красиво от любовта между един мъж и една жена. Такава любов е неповторима, съвършена, дори да продължи само три минути, слушаш ли ме? Три минути съвършено щастие са способни да запълнят цял един живот. Ти ми подаряваш безброй триминутни порции съвършено щастие и затова аз винаги ще бъда щастлив мъж. И ще си повтарям, че животът си заслужава да бъде изживян, че ще продължа да чакам да се съберем с достойнство, изправил рамене. Ето как виждам нещата, Леони.

Тържественият тон на изявлението му не ѝ се понрави особено. Каза си, че не предвещава нищо добро.

Той продължи:

– Едно последно обещание: с теб ще бъдем щастливи. Без значение колко дълго ще трябва да чакаме, но ще бъдем щастливи…

Тя му повярва. Вярваше на всяка негова дума.

Един ден забеляза, че подгъвът на шлифера му се е разпрал, и си обеща следващия път да донесе игла и конец и да го зашие.

Заши подгъва безупречно. Получи се също както би го подшила Сюзон. Не откъсваше поглед от подгъва, не вярваше на очите си. Приглаждаше го с длан, пипаше го. Подгъвът се превърна в нейна победа. Сега, каза му тя, ще ти изплета пуловер. Той се засмя. Какво ще каже свекърва ти, като те види да плетеш мъжки пуловер? Ще ѝ кажа, че плета пуловер за Жорж, преждата е купила Сюзон. След като се справи с подгъва, вече нищо не можеше да ѝ се опре.

– Ще го носиш и ще си мислиш за мен.

– Ще го нося и ще усещам уханието на пръстите ти, пропито в плетката.

И той я прегърна. Може би тогава бяха направили бебето, в деня, когато тя се бе превърнала в царицата на подгъвите.

Бе измерила със сантиметъра вратната му обиколка, гръдната му обиколка, накара го да вдигне ръце, обърка се няколко пъти в мерките. Изгледа го, така както бе застанал с високо вдигнати ръце, сякаш правеше гимнастика в седнало положение, и се разсмя от сърце. Припомни си първата им среща в хлебарницата и как си представи, че е дюстабанлия. Разказа му и той също много се смя.

Откога не се беше смяла толкова?

Никога не се беше смяла толкова.

Да се смеете заедно, е като да се любите, смехът е проява на невероятна интимност.

Веднага след това обаче тревогата я застигна и тя се сгуши в него.

– Живеем на несъществуваща звезда – отбеляза тя.

– Не е вярно! Нашата звезда съществува и още тази вечер ще я окачим на небето. Къде искаш да я сложим?

– В средата.

– И как ще я наречем?

– Стела. Красиво име. Тя ще се казва Стела, а ние двамата ще бъдем единствените ѝ обитатели."



Теми   жена писател | жени писателки | книга | откъс

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.