В рамките на най-дамския месец от годината решихме да стартираме една нова инициатива, което сме убедени, че много ще ви допадне. В поредицата "Дами разказват" сме подбрали откъси от най-добрите жени писателки, които ще ви вдъхновят, ще ви въведат в нежния дамски литературен свят и ще ви накарат да усетите женската нежност и чувствителност.
Теодора Димова е родена през 1960 г. в София. Завършва английска филология в СУ “Св. Кл. Охридски”. Автор на пиесите “Игрила”, “Платото”, “Без кожа”, “Стопър”, “Замъкът Ирелох”, “Любовници”, “Кучката”, “Змийско мляко”, “Невидимите пътища на прошката”. Първата й пиеса “Фюри” печели през 1987 г. награда на конкурс в БНР. През 2000 г. печели Първа награда на прегледа на Нова българска драма в Шумен и Специалната награда на името на Маргарит Минков на Третия национален конкурс по драматургия, а през 2001 пиесата й “Замъкът Ирелох” печели субсидия за постановка в надпревара с драматурзи от почти всички балкански страни. През 1999 г. издава самостоятелна книга, която включва пиесите “Игрила”, “Платото” и “Неда и кучетата”. Автор е на романа “Емине” (2001) и на “Майките” (2005), спечелил голямата награда на конкурса “Развитие” за 2004 г.
Откъс от "Емине"
Може би инстинктивно беше търсила мястото, където да спре, да заспи, да припадне, сред безлюден квартал, сред градинка, в някакви храсти. До нея направо върху земята седеше циганката, скръстила по турски краката си, огънче - то от цигарата й проблясваше в тъмното, взираше се във все още неоформените линии върху малките длани, понякога прокарваше пръстите си около очите на детето, след това ги поднасяше към своето лице и клатеше глава, и клатеше глава.
Избягала си от къщи, а не знаеш ли, че могат да те откраднат. Твоите не са ли ти казвали, че такива като мен обичат да крадат деца и после да ги ядат?
Беше пролет, имаше някаква безкрайност, беше пронизана от люляци нощ, циганката се разсмя и сребърните й зъби, подобно на огънчето, проблеснаха в тъмнината, и страхът на Яна Илинда, събран в топка, страхът за през целия живот, който й предстоеше, изведнъж се оттече от нея, като гръмотевица прониза земята, зарови се и я остави безстрашна, без страх, изправена, немигаща пред всичките години, които й предстояха, пред всичките години и занапред.
Видя ли, няма нищо страшно, продължи циганката, знам, избягала си, за да ме срещнеш, за да ми разкажеш нещо, което още не мога да разбера и мършавото й, малко като костилка лице се наведе замислено. От очите й извираше светлина, две фосфоресциращи камъчета, огряваха всичко, върху което се спираха, пръстта, на която седяха, крехките стъбла на храстите, тъмнозелените от нощта им листа, тревата, едва набола, по-нататък бордюр, някакви пейки, алея, по която никой не минаваше, призрачни улични стълбове. Коя си, попита я циганката и после настъпи тишина и после загадъчното пляскане от крилата на събудени гургулици. Гласът й беше дрезгав, ръката, която държеше ръцете й и ги галеше - груба, Яна Илинда не отместваше погледа си от очите на циганката, не мигаше.
Аз съм Яна Илинда, но съм и друга жена, дете съм, но съм и пораснала, родена съм тук, но съм родена и в Делла, там се омъжих, съпругът ми е учител и се казва Мина. Объркана съм и не мога да разбера. Виждам образи и чувам гласове. Понякога стават по-ясни, тогава сякаш наистина се връщам там. Бяла къща с красиви прозорци. Наоколо има гора. Пътека пред къщата, надолу се спуска склон и е стръмен. Ние живеем в нея и сме много щастливи. Мъжът ми разговаря с мен. Един ден го чух да се моли пред иконата да му даде син. Толкова съм тъжна, навярно никога няма да имам син. Мина ме утешава до кладенеца. После чувам гласове, плача, лежа в леглото си и съм уморена, изпитвам толкова силна болка, Мина е до мен и ми говори, целува ръката ми, болна съм и ще ме откарват в болницата на друг град, после не си спомням.
Разбирам, отвърна жената, много е сложно. И страдаш ли от това?
Понякога се разстройвам, защото съм различна от другите, вярваш ли ми?
Не трябва да пречиш на спомените да се връщат.
Да.
Нито трябва да се насилваш, за да си спомняш. Остави всичко, каквото е.
Да.
Не трябва да плачеш, нито да ти е мъчно.
Да.
След една година ще забравиш. Сега трябва да си щастлива, че откри някой, който да ти повярва.
Моля те, кажи ми, мога ли да стигна Делла?
Можеш. До Делла се стига лесно, но пътят е прашен и дълъг и малко дете като теб трудно може да го измине. Ще трябва да почакаш, докато тялото ти заякне. Ти си невинна. Дългът ти към Бога е малък.
Чух една жена да казва на майка ми, че такива като мен трябвало да умрат. Че съм наказана с най-тежкото наказание. Че съм извършила най-големия грях. А кой е най-големият грях, попита майка ми. Никой не знае, отвърна жената, освен тя и посочи към мене. А аз не знам какво съм извършила. Не знам защо съм наказана.
Този, който прощава на всички, ще прости и на теб. Не трябва да размишляваш повече върху закона. Ти си дете. Още малко и няма да помниш и миг от това.
А тебе ще помня ли?
Да, винаги.
Коя си?
И аз като тебе нямам истинско име, не го помня, през зимата плета кошници и ги продавам. Правя също и медени съдове.
Коя си?
Баща ми беше ловец на плъхове, а аз се родих в един вагон, спомням си миризмата на газени лампи. Под леглото си имах ламаринен сандък, в който събирах съкровища - плочки, мъниста, камъни, ножчета. Когато бях малка свирех на хармоника и обичах един папагал, после започнах да правя изкуствени кучешки изпражнения, смесвах каша от вестници и от кал и ги боядисвах в кафяво... продавах ги по панаирите, така си изкарвах прехраната, после измислях мелодии и думи към тях, продавах ги на нотни листове, после се научих да свиря на арфа, бутах огромната арфа в бебешка количка и изкарвах много пари... после един човек ми я открадна... после започнах да виждам в бъдещето. Когато хората са в беда, са по-безпомощни и от теб. Изслушвам ги, после им разкривам какво ще се случи.
А ти откъде знаеш?
Ще ти кажа една тайна. Случва се само онова, което им кажеш, че ще се случи. Запомни го от мен.
А ако не го кажеш?
Тогава няма да се случи.
А на мен какво ще се случи?
Ще забравиш напълно това, което току-що ми разказа. Ще станеш много красива. Ще имаш разкошна дълга коса. Ще рисуваш. Ще бъдеш известна. Ще срещнеш любовта и ще бъдеш щастлива. Ще доживееш до дълбока старост.
Всички ще те обичат. Ще раздаваш любов и ще получаваш. В средата на живота си ще имаш премеждие. Тогава ще се чувстваш нещастна. После ще го преодолееш. Ще имаш момиче. Ще живееш в къща, с много шарени дрехи и всички ще искат да са край теб.
А Мина? Нима никога няма да срещна Мина?! Защо мълчиш! Кажи ми го! Не. Никога няма да срещнеш Мина. Ще го забравиш. Всичко това ще престане да съществува, щом още малко пораснеш. Не трябва да плачеш. Сега те боли, но по-късно болестта ще си отиде от теб.
Аз не съм болна.
Да, но по-късно болестта ще си отиде от теб.
Вземи ме със себе си.
Не мога да се грижа за едно дете. Аз нямам дом. Спя, където заваря.
Не можеш да ме оставиш.
Ще те изведа на осветена улица. Там ще те намерят и приберат.
Нали знаеш, че това не е истинският ми дом.
Недей само да викаш, ще ни открият.
Сънувам ли те?
Не.
А ще се видим ли отново.
Да, един ден, когато пораснеш.
Но аз и сега съм пораснала.
Не, когато истински пораснеш, не плачи.
Тогава ще бъдеш ли жива?
Ще бъда.
Можеш ли да ми попееш, съвсем мъничко... докато те държа за ръката.
Май ма маро
май ма мас
май ма котор баловас...
И докато циганката пееше странния напев, детето я целуна по очите, а тя не премигна, държеше очите си отворени, докато то докосваше горещите си устни до тях. И тогава се събудиха още много други гълъби и пак плясъкът на крилата им, краткотрайното им прелитане, отвъдната нощ, тишината, нейната безпределност, чувството за покой, което избликва от близостта със съдбата, за първи път чувството за покой в прегръдките на тази циганка с миризмата й на немитост и на тютюн, Фатме, някога се казвах Фатме, промълви циганката и после се изправи, понесе упоеното дете на ръцете си, а сребърните й гривни звънтяха по алеята, циганките винаги носят децата близо до сърцето си, Фатме, прошепна Яна Илинда, Фатме.
НАЗАД
