Интервю с д-р Ралица Делиганева, педиатър, детски невролог
Д-р Делиганева, все по-често се говори за Синдром на хиперактивност с дефицит на вниманието в детска възраст. В какво точно се изразява проблемът? Какви са факторите за формирането му?
Синдромът на хиперактивност и дефицит на вниманието (СХДВ) е една съвременна болест. По статистически данни в България между 2 и 10% от децата в ранната училищна възраст страдат от дефицит на вниманието. Факторите, които определят развитието на този синдром, са различни. Говори се за промени на биохимично ниво във фронталната и темпорална кора. Други фактори, които оказват влияние, са алергиите при децата, автоимунни причини – наличието на бетахемолитичен стрептокок, носителство в гърлото, преболедуване на борелия и др. Но така или иначе конкретна, ясна и строго определена една причина за развитието на СХДВ няма.
Какви са знаците, които могат да насочат родителите, че детето им има такъв проблем?
Родителите разпознават знаците още вкъщи. Детето не се спира на едно място. Не се заиграва и бързо губи интерес от играта, която е започнало. Непрекъснато се движи, обикаля, шумно е. Изразява много бурно своите емоции. Лесно изпада в гняв. Тоест това са едни емоционални и двигателни състояния, които не остават незабелязани от родителите и повечето от тях търсят съответния специалист.
Чест вариант на родителска реакция обаче е родителят да си „заравя главата в пясъка“ и да не обръща внимание, че детето е по-различно от останалите деца. И едва когато то тръгне на училище и започнат проблемите с неспазването на дисциплината в училище - пречи на останалите в обучителния процес, не спазва правилата, непрекъснато прекъсва, задава въпроси, шумно е, накъсва учебния процес - учителят насочва вниманието на родителите.
Често по-палави деца са възприемани като хиперактивни. На какви основания всъщност се поставя диагнозата?
По принцип диагнозата СХДВ се поставя в малко по-късна възраст. Но в ранната възраст могат да бъдат набелязани белези и червени флагове, че този проблем може да се развие на по-късен етап. Между петата-седмата година е основното време, в което се поставя диагнозата. Важно е да подчертая, че това не е достатъчно. Минимум 6 месеца трябва да има трайна проява на симптомите на импулсивност, на дефицит на внимание, на хиперактивност. Това трябва да бъде изразено най-малко в 2 среди – едната може да бъде в училище, другата да е вкъщи.
Синдромът не се поставя с лека ръка. Най-често първо се провеждат срещи с психолога в училище, след което започват следващите стъпки с насочване към детски невролог, детски психиатър, клиничен психолог, логопед. Всеки един от тези специалисти набелязва различни страни на това състояние и съвкупността от техните констатации води до поставянето на диагнозата. Тоест диагнозата е екипна, тя не се поставя само от един специалист, не се поставя само от една среща. Психологът е един от важните специалисти, който ще помогне на детето да намали проявите на това състояние. Неврологът е човекът, който освен роля за поставянето на диагнозата, има водещо значение за започване на лечението и преценка какво да бъде то.
А какви са възможностите за лечение?
В леките и по-ранни форми на изява може да се започне в сферата на хомеопатията и хранителните добавки, успоредно с психологичната подкрепа и работа с детето и родителите. Медикамент, който може да бъде приложен още при първите белези, без още да е оформена диагнозата, след втората-третата година на детето, е Киндинорм. Той има много балансиран състав, който включва валериана, лайка, калиум фосфорикум, стафизагрия. Това са елементи на лекарството, които намаляват раздразнителността, неспокойствието, изнервеността. Балансират емоциите на децата. Изключително предимство на Киндинорм е това, че е напълно безвреден, няма странични ефекти и може да се използва от ранна детска възраст. Но използвайки го, родителите трябва да бъдат информирани, че ефектът не е като с вълшебна пръчица. Трябва спокойствие, търпение и време. Ефектът се проявява най-рано след 14-28-ия ден от началото на приема, а лечението трябва да продължи минимум 6 месеца, като понякога се налага и по-дълго време.