X

Директно от "Пощенска кутия за приказки": 10 причини да споделяме

от в 16:26 на 04.05.2015 в Свободно време | Интересно


Директно от "Пощенска кутия за приказки": 10 причини да споделяме

Директно от

В началото на месец април се проведе поредното издание на "Пощенска кутия за приказки". Този път темата на събитието бе "Поп", а авторските и непубликувани разкази бяха изчетени от двойки. Кутията продължи над три часа, в които публиката се забавляваше неимоверно много. Ние от Dama.bg имахме честта да бъдем партньори на "Поп" изданието, а наградата публикация в нашата медия отиде при Ина Николова и нейният текст, озаглавен "10 причини да споделяме". Разказът бе изчетен от неподражаемите Александър Сано и Милица Гладнишка, които можете да видите във видео в края на материала.

Споделянето на данни днес на практика движи светa. Потокът от информация, течащ, пълнещ и преливащ от всички процепи на атмосферата е в основата на това да сме ‘в час’, да сме нормални, модерни, информирани и подготвени хора. Ако можем по между другото и да се радваме на определена доза популярност - още по-добре. Друг е въпросът доколко посоката на движение и качеството на данните са в унисон, доколко всъщност информацията отпушва задръстените ни съзнания или прави точно обратното. И дали не е време да допрем всмукателния апарат на прахосмукачката до ухото си. Плътно. И задълго.

10 причини да споделяме информация:

1. Когато искаш да бъдеш център на внимание.

Почти не се сещам за чувство, по блажено от това всички да те изпиват с очи и да попиват всяка твоя дума. Чувството да бъдеш… Бог. Лексикалната ти увереност чупи тавана. Това е твоят момент - командваш всички с език и то без дори да обменяте телесни течности. Сетивата ти са в истерия, гласът ти в делириум. Всичко е супер, всички те искат, ти си лидер, ти си….. чакай, чакай - тоя в ъгъла прозява ли се?!

2. Когато бързаш да кажеш, за да не те изпревари някой друг.

Състезателният дух, присъщ на някои, често бива патогенно изроден в желание да си пръв на гърба на информация, с чието съдържание имаш точно толкова общо, колкото коралите от Големият бариерен риф в Австралия имат общо с Шекспир. Все пак приемаш за своя върховна цел и приоритет ‘да бъдеш’. Пръв. С корал в ръка.

3. Когато за да спечелиш, трябва да ‘споделиш’.

Едно време шпионите така са си изкарвали насъщния. Както вероятно и некоя пастичка отгоре. Днес обаче, по непотвърдена информация съществува връзка между споделянето на публикация на стената ти във фейсбук и това да спечелиш У-НИ-КАЛЕН оригинален (рзбир’ши) рейбан от ‘новата колекция’. Кура ми Янко ‘нова колекция’, да живей китайският и-бей, но това в този момент, няма никакво, ама никакво значение предвид вълнението от възможността за наградата.

Почти невъзможно е да се отрече, че дори в обърканите времена, в които живеем, хората някакси успяват да съхранят надеждата в сърцата си. Евала, успех, споделяйте и благодаря за рибата. И за Рейбана, ако нали...

4. Когато клюкариш.

Няма сила на света, която да ме убеди, че червеят на клюката не е представител на фауната, откриващ се и без лупа във всеки един от нас. Дори да е в закърнял ембрионален стадий. Всички обичат по малко да знаят повечко отколкото им влиза в работата. Отдавам го в най-добрия случай на любопитство. В останалите случаи обаче - не. Защото в каквито и одежди да е облечено - от загриженост, през предпазливост до желание за взаимопомощ - тва си едно евтинко фригидно клюкарство и никой не може да ме убеди в обратното. Аз го знам. И ти го знаеш.

5. Когато искаш да се покажеш информиран и ‘в час’.

Сега, няма спор, че в информационния хаос, в който живеем, все по рядко някой изпъква със знания си, ако те са единствената му силна черта. Трябва и отношение при споделянето им, санитарна доза арогантност и да покажеш, че се смяташ за ‘нещо като експерт по тая тема’. Нужни качества, факт, но не по-малко нужен (ако не и повече) днес е смартфонът в джоба ти. Можеш да бъдеш спокоен и при наличието само на него, но задължително с 3 джи. Тогава един скрол те дели от истината и дори няма да се наложи да си цапаш ръцете да я израждаш в спор. Чиста ралта. Интелигента..

6. Когато казваш нещо, само за да провокираш определени действия от отсрещната страна, от които много ясно - би имал сметка ти, изключително и само, ти.

Идеален пример за това са така наречениете пик-ъп-артисти, които на практика базират цялата си философия на провокацията. И най-железната и устойчива психика не би издържала на коментар от сорта на

‘Бе на нищо не приличаш тая вечер’. Често реакцията е първосигнална и води до драматичен автогол за реагиращия, но така или иначе, реакция е. Което е и целта. Случват се обаче и непредвидени инциденти, любими са ми, няма да крия. Ето например, да подцениш скрита лимонка - вероятно най-красивото въплъщение на вселенска справедливост и най-бързия път към осъзнаването на собствената ти нищожност. Тъй че, дерзайте, правете се на много интересни, всички сме хора. Налага се отвреме навреме да взаимодействаме, кой кого пали, тва в крайна сметка, не е толко важно ако всички вече така или иначе горим, нали?

7. Когато си мислиш, че си славей.

От любов към гласа си, коментираш очевидни неща, примесвайки всяко изречение със солидна, ако не доминантна доза сленг, фалцет и междуметия. Повтаряш, потретваш и не спираш дотам.

Гласните ти струни композират шедьовър след шедьовър, а ти живееш в мига, макар за теб той отдавна да е отлетял. В непозната посока. Най-малкото, защото от егоцентризъм и самолюбие вървиш няколко стъпки след думите си. Но какво от това! Я най-добре хОй се зАпиши на некой кастинг. Там поне, със сигурност ше те оценят. Нема значение, че си нищо общо с нищо общо. ’… ТовА е гласЪТ!  на - БЪл - гА- ри - Яяаааа…..’

8. Когато си комплексар, който споделя подбрана и недоказуема информация за собственото си благополучие само пред тъжни и утрепани от живота хора.

По този начин проимваш шанса да се почувстваш нещо повече от хлебарка, въпреки неуспоримите прилики в размера на мозъците ви.

Или ти си с две думи от така наречените енергийни вампири, в чието число преспокойно бих сложила половината свят. Ако не и две трети, а защо не и повече. Няма да се учудя. Сиреч, това са всички, пряко самоангажирали се да прийчват позитивизъм от всяка дупка на тялото си, водени разбира се само и единствено от абсолютна ‘безкористност’ и ‘най-добри’ намерения. Енергопийците според мен биват основно 2 вида. Такива, които нямат с какво да се похвалят и просто решават, че трябва(!?) да успеят да те убедят в наличието на метафизична, почти стоманена връзка между синьото небе, птичките и личното ти щастие. С други думи, че розовите очила, които оня ден са спечелили по фейсбук, отиват на всеки. Вторият вид са тези, които бълват небивалици за собствените си успехи, с една единствена цел - лъжата да ви удари и завръщайки се като бумеранг към тях, в облак от светкавици, да обърне знака си - демек - да стане истина. Ако ли не, поне вие ще сте ударени, което винаги е за предпочитане.

Ако първият вид са безобидни, леко понамирисващи кукута с цветя в косите, то вторите според мен са за психиатрия, но така или иначе и двата вида хапят. Бегай, бегай..

9. Когато всичко, което правиш или не правиш в живота си е подчинено на това да го споделиш после. В социална мрежа.

‘Ако го няма във фейсбук, значи не се е случило!’. Този честно срещан принцип, достигнал почти религиозна величина и който отдавна не е феномен отново маркира определена категория комплексари. Разликата е в приомите на изразяване. Горните могат и в очите, тези обаче имат нужда от паравана на монитор, никнейм и аватар. Дори не ми се мисли колко енергия се губи, пардон, видоизменя(макар да не е ясно в какво), в резултат на милиардите часове прекарани в трупане и шерване на житейски опит по фейсбук, туитър, снапчат и прочие. Но това е положението. Ако не друго, поне виждаш с кви тъпаци не трябва да си губиш времето, като за това е достатъчно само една споделена снимка на малко девствено пухкаво зайче, пожелаващо ми успешен ден пред живописен водопад от мляко с какао. Или философско тъжно разсъждение на латиница след като Жоро ти е бил шута, смирено крещящо от всяка сричка - ‘Съчувствай ми!!!’. Все безценна информация. Мани, мани.

П.С. Само да уточня - пост с песен на Сашо Роман не ме притеснява, напротив, точно обратното.

10. Когато не мислиш

Най-често под въздействие на някакъв тип афект или по-често - алкохол, казваш или разбираш, че си бил казал неща, за които после съжаляваш. Или поне до последно се молиш да не са били чути от силните музика и ракия.

Всеки е бил там, всеки знае що за ужас е. Особено когато по необясними причини помниш неособено съществени детайли от вечерта, но не и глупостите, които си издрънкал. Примерно естествено,че помниш лекето от лютеница на пуловера на събеседника, цвета на вазата, която от дом на дъхави зюмбюли си превърнал в своя лична халба, първите 2 бара от вечерта и т.н. Кошмарът обикновено идва на сутринта, когато за да защитиш (или съответно унищожиш) споделената съкровена информация ти се налага да опреш до оправдания, свързани в най-добрия случай точно със зюмбюли, лютеница и барове(два на брой). А ако се сетиш и за съдържанието на своеобразния си никифоров череп - то евентуално ще откриеш за себе си защо и къде е изтекло съдържанието на личния ти такъв.

Aко случайно пък решим да си спестим логореята, въпреки, че е много популярна, назовавайки нещата с истинските им имена - ето ги на кратко

10-те болезнено-трагични причини, поради които споделяш, колкото и да не ти изнасят:

Споделяш:

За да се определиш като личност.

За да си малко по-малко самотен и малко по-малко несигурен в себе си.

За да си внушиш, че имаш място под звездите.

За да си нарисуваш автопортрет, който ти харесва.

За да може чрез твоето действие да имаш ясноизмеримо противодействие(лайкове).

Защото изведнъж стана лесно и всички го можем.

Защото всички го правят и ти не трябва да оставаш по-назад.

Защото най-много от всичко искаш да си някой.

Защото в някакъв момент си забравил, че не те определя погледът на

околните, а единствено и само твоят.

Защото си мислиш че си нещо, при положение че си нищо.

Старите хора казват, че насила можеш да вземеш, но не и да дадеш. Перифразирам в рамката - чужд акъл, в чужда глава не стои. Олди бът голди.

Ако се закачим за мъдростта на старите хора и откачим за миг от популярната култура - може би ще ни стане ясно, че е настъпило крайното време да блок-нем няколко източника на безпрецедентно тъпа, ненужна и натоварваща информация от фейсбука си, от обкръжението и от живота си.

И да се замислим, колко психики ръчкаме с пръчка ние самите, вместо да се концентрираме над важните неща.

Да излезнем, да купим бутилка, да я изпием с приятел в пълна тишина. Ще сме го почерпили нещо много повече от съдържанието на бутилката. Ще сме споделили въздуха и свободата си. Свободата да изберем, дали да кажем нещо или да кажем всичко, без нито една думичка.



Теми   български разказ | гери турийска | пощенска кутия за приказки | разказ

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.