Да, раздялата става бързо. Разделяме се. Свършило се е. Съкрушени сме. Сменяме профилната си снимка, фона на телефона. Разказваме на приятелите си, на семейството. Отговаряме на въпросите им за случилото се. Пишат ни хора, за които сме забравили, защото са забелязали промяната. Не ни е до това сега.
Започваме да свикваме, че партньорът ни го няма, че няма кой да ни пише „Добро утро!“. Свикваме да се обръщаме към приятелите си, а те се опитват да не ни наранят по някакъв начин, защото ни съчувстват и им е тъжно. Напомняме им, че не умираме, а се опитваме да преодолеем раздялата.
Скоро разбираме, че няма да е толкова лесно. Преди е било толкова просто. Хората са си връщали вещите, пожелавали са си успех и са се надявали да не се срещнат по улиците.
Днес няма как това да се случи. Минаваме по едни и същи улици, спомняме си за съобщенията, за любовта. Започваме с тях, събирайки кураж да ги изтрием. Но спомените не са само те. Имаме и снимки, а тук идва и трудната част. Как се трият месеци или години спомени? В крайна сметка ги трием, но нищо не е приключило, защото той е навсякъде. Живеем в свят, пълен с технологии, а социалните мрежи са неизменна част от него. Трудно е, защото може да се появи ново момиче, а това е нашият шанс да разберем.
Събираме сили и започваме да го махаме от приятели, за да не го следваме. Стъпка по стъпка.
Раздялата винаги е кратка, но възстановяването след нея може да отнеме време. Спомени, чувства ни връхлитат всеки ден, докато се опитваме да забравим човека, който е бил с нас.
И да, отнема много време и усилия. Когато си мислим, че сме готови, че той няма да се появи, изниква в мислите ни. Все още очакваме той да се обади, да пише. Смеем се на стари спомени и се натъжаваме, когато се сетим за края.
Със сигурност телефоните правят нещата много по-сложни. Не сме единствени. Любовта боли, понякога прекалено. Но болката отминава, колкото и да е силна, но не я забравяме толкова бързо.
НАЗАД
